От Лондон. Има дни, в които един край и едно начало се преливат...
ПОСЛЕДЕН И ПРЪВ НЕУЧЕБЕН ЧАС ПО БЪЛГАРИЯ
Има дни, в които един край и едно начало се преплитат. Наричам ги щастливи, защото са рядкост и бележат тънката граница между детството и пътищата след него.
Такъв уникален ден настъпи и за нашите дванайсетокласници от БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България в Лондон, на 17 юни 2022 година. Дата за посрещане и изпращане с български хляб, благословия, цветя и подаръци, както си му е редът в голямото световно безредие, което ни заобикаля. Бяхме поканени от посланик Марин Райков на церемония по връчване на удостоверенията на абитуриентите ни в залите на Българското посолство. Пристъпихме на своя земя, поздравявахме се на нашия език, вълнувахме се на български. Много е трудно да се опише такава емоция. Оценяваме я, когато поживеем извън Родината и когато я усетим като шанс да бъдем единни. В името на децата си и заради самите себе си. Затова и нашите зрелостници ще запомнят този щастлив ден завинаги. Тогава приключи училищното им детство и всеки от тях тръгна към своето лично избрано начало от дома, в който цели дванадесет години обитаваха като възпитаници на БУ „Иван Станчов“ и от който поеха към света като уверени млади българи.
Когато ги видях, красиви и усмихнати, заредени с надежди и очакване, озарени от обич и вълнения, изпитах радостна тъга. Такова е чувството при отлитането на порасналите деца, което винаги остава в сърцата на техните учители. Искаме да ги пуснем и не съвсем. А трябва. Ние, учителите, сме само част от техния живот, а те ни осмислят чрез истините, на които са ни научили. Извън пределите на България тази връзка е още по-силна, защото за нас, потопените в разноезичието, спасителен може да бъде само гласът на своите. Това ни припомни г-жа Снежина Мечева в своето слово, с което откри събитието и се обърна към „нашите българчета на чужда земя“ . Сред изкушението да се претопиш в общия световен език, деветдесет и девет процента от нашите зрелостници преминаха целия курс на обучение от първи до дванайсети клас и избраха да бъдат първо българи, а след това граждани на света.
Настъпи моментът да „преговорим“ наученото от нас, възрастните, учителите и родителите, чрез думите на нашите деца. В „последния неучебен час“, цитирах техните послания, за да се превърнат в посоки, които да продължим. Вълнуващо беше това споделяне на гледните точки. Мислите на нашите ученици прозвучаха с респектираща зрялост пред присъстващите, запечатани завинаги в техните писмени работи през изтеклата година: „Можеш да избягаш от България, но България никога няма да избяга от теб“, напомни Ева Костадинова. „Тези два елемента – езикът и писмеността ни – съставят нашето най-трайно духовно Отечество“, добави Теодор Геров. „Иван Вазов е възпитател на своя народ“, каза Емма Мичева. „Войната е грозна дума“, констатира Даниел Петков. „Смело напред и обичай! И ще спечелиш борбата!“, окуражи ни Никол Цветанова. „Трябва да живеем с чест“, обобщи Георги Тилев. „Няма да се уморя да мечтая“, настоя Виктор Шуманов. „Аз просто искам да бъда щастлива“, заключи Яна Михайлова...
Здравка Владова-Момчева, Лондон