Здравка Владова-Момчева. Милост
Лицето на мистър Нелсън гаснеше с примирение. Приличаше на парче пергамент, изоставено върху анонимната страница на болничната калъфка, изгубила броя на човешките страдания след стотиците заличаващи пранета с дезинфектант.
Надежда подреди внимателно хапчетата на пациента върху шкафчето до леглото и мълчаливо застана до прозореца. Опита се да си представи, че е невидима. Едно прозрачно присъствие с ненатрапчиви щрихи, очертали птича безпомощност сред неоновата самота на стаята. Навън, мъглата оцеждаше млечна сивота в оголения корен на парцалива, февруарска бреза. Беше изпъкнал като вена, прободена от болезнената, мокра инжекция на живота. Клонките на дървото висяха устремени надолу, към пръстта, очертана в тясно квадратче от декоративните плочки на тротоара.
Никой ли не забелязва, че на тази бреза, всъщност, не и се живее, констатира Надежда и плахо се огледа наоколо. Боеше се, че напоследък мислите и крещяха. Не искаше техният писък да смущава другите и да им позволява да надничат с лепкаво любопитство в душата ѝ. Надежда умееше да бъде незабележима. Оставаше ѝ само да се научи как да блокира бруталната натрапчивост на спомените, връхлитащи я след бягството от България. Отминалите години я преследваха със заплашителното, разкривено лице на мъжа и, надвесено над нея с дъх на насилие. Тялото и дори сега откликваше болезнено на ударите, които той и нанасяше с методична, целенасочена злост. Обвиняваше я за всичко. За това, че тя толкова дълго отказваше да се омъжи за него, за начина, по който сресваше косите си, за нестандартните и идеи, и за смелата лекота, с която се справяше в живота. Две обжарващи сълзи слепиха клепачите и. Тя не разреши на унижението да бликне по финото и, измъчено лице. Налагаше си винаги да бъде силна. И тогава, когато разбра, че човекът, когото беше приела за съпруг, нагло крадеше мечтите и, за да ги използва като свои, и сега, когато се ровеше в нищото, останало след съжителството с него. Колко още трябваше да се прави на силна? Чувстваше се безкрайно изморена. Толкова изморена, че не си даваше шанс да помисли за бъдещето с надежда.
Дежурният лекар премина по коридора в десет и тридесет. Беше време за сутрешните лекарства.
- Хоуп – гласът на мистър Нелсън прозвуча с молитвена немощ – била ли си някога в Япония?
- Не сър – съчувствено отвърна тя – никога не съм посещавала тази страна. Защо ме попитахте? Да повдигна ли облегалката на леглото Ви, за да се настаните удобно?
- Добре съм - раздвижи пергаментови устни, болният – в моята ситуация няма никакво значение под какъв ъгъл ще си взема хапчетата. Смешно е, как докторите се стараят да удължат агонията ми.
- Правят всичко възможно състоянието Ви да се подобри – тихо отговори Надежда – ама и Вие не трябваше така безразсъдно да залагате здравето си…
- За да помогна на един приятел ли – прекъсна я той – ти самата не би ли дарила бъбрека си, за да спасиш някой близък?
Тя се усмихна горчиво. Мистър Нелсън нямаше идея, че беше дарила досегашния си живот само и единствено, за да спасява. Първо родителите си, от страшната им неспособност да се справят с обърканите си отношения, за които я обвиняваха до смъртта си, а после и проваления си брак, заради маниакалния стремеж на мъжа и да се съизмерва с нея. Беше повече от дарение на бъбрек. Мистър Нелсън със сигурност щеше да оцени това. Ако му оставаше повече време.
- Направих го в памет на жена ми, Сю-Елън – продължи пациентът – с нея живяхме десет години в Япония. Десет прекрасни, щастливи години. Приятелят ми Майк често ни гостуваше. Господи, колко страхотно си прекарвахме! Пиехме саке в разкошната ни градина, а над нас денят и нощта сменяха копринените си кимона.
Тя кимна примирено. За нея, дните и нощите досега, бяха сменяли само износеното си бельо над главата ѝ.
- После, Майк престана да идва в Япония – сякаш на себе си прошепна мистър Нелсън – няколко години не се обади изобщо.
- Защо – попита, изненадана от любопитството си.
- Защото се влюбил в жена ми, ето защо – с внезапно ожесточение отговори той – писа ми за това след време. Постъпи честно. Като истински мъж. С него никога не сме имали тайни един от друг.
- Моля Ви, не се вълнувайте – Надежда внимателно повдигна възглавницата му – не е нужно да ми разказвате всичко това…
- Мислиш ли, че за мен вече има значение на кого го разказвам – закашля се болният – важното е, че Сю-Елън остана с мен. С мен, разбираш ли? До края. Никога не говорехме за него. Никога нищо не я попитах. Важното беше, че тя остана …
- Тогава, защо дарихте бъбрека си на Майк – отрони с пресъхнали устни.
- От милост – отговори отпаднало, мистър Нелсън – от милост към жена ми. Все ми се струваше, че дори и след смъртта си, тя искаше някой да го спаси. Защо да не бъда аз? Той е и мой приятел…
Дребничка медицинска сестра надникна в стаята и я повика в коридора:
- Смяната ти изтече – каза тя – можеш да тръгваш. Изкара две поредни дежурства, преуморена си. Пък и … ти личи, че съчувстваш на стареца. Не ме разбирай погрешно. Много е готин, но не е професионално емоционално да откликваме на страданията на пациентите. Ние просто трябва …
- Ще продължа – прекъсна я Надежда - знам, че не му остава много. Познавам навиците му, няма смисъл да ги обяснявам на друг колега.
Замрежените зеници на мистър Нелсън я посрещнаха с благодарност. Лекарствата го унасяха. Имаше шанс отново да стане невидима. Джиесемът в джоба и кликна настойчиво и смутено замлъкна.
Тя се зачете в съобщението.
„Наде“, пишеше на уотсап сестрата на бившия и съпруг, „Росен го приеха по спешност в болницата. Инфектиран апендицит. Знам, че не е редно да те притеснявам, след всичко, което ти причини … но … изнемогвам финансово. Знаеш, имам семейство, деца. Мъжът ми е безработен. Просто съм се побъркала как ще се справя с докторите и сметките …“
„Ще ти изпратя пари, не се притеснявай“, отговори Надежда. После внимателно подреди лекарствата върху нощното шкафче и оправи одеялото на болния. Застана до леглото и хвана ръката му. Трябваше да плати наема за квартирата си, да върне билета за изложбата в Британския музей, защото струваше твърде скъпо и да си купи сандвич на излизане от клиниката. Утре щеше да преведе и пари за лечението на бившия си съпруг.
Пръстите на мистър Нелсън бавно изстиваха върху дланта ѝ.
Навън, енергичен екип от работници режеше ствола на парцаливата февруарска бреза. Клонките и се пилееха по тротоара, благодарни на човешката милост.
Здравка Владова-Момчева, Лондон
Надежда подреди внимателно хапчетата на пациента върху шкафчето до леглото и мълчаливо застана до прозореца. Опита се да си представи, че е невидима. Едно прозрачно присъствие с ненатрапчиви щрихи, очертали птича безпомощност сред неоновата самота на стаята. Навън, мъглата оцеждаше млечна сивота в оголения корен на парцалива, февруарска бреза. Беше изпъкнал като вена, прободена от болезнената, мокра инжекция на живота. Клонките на дървото висяха устремени надолу, към пръстта, очертана в тясно квадратче от декоративните плочки на тротоара.
Никой ли не забелязва, че на тази бреза, всъщност, не и се живее, констатира Надежда и плахо се огледа наоколо. Боеше се, че напоследък мислите и крещяха. Не искаше техният писък да смущава другите и да им позволява да надничат с лепкаво любопитство в душата ѝ. Надежда умееше да бъде незабележима. Оставаше ѝ само да се научи как да блокира бруталната натрапчивост на спомените, връхлитащи я след бягството от България. Отминалите години я преследваха със заплашителното, разкривено лице на мъжа и, надвесено над нея с дъх на насилие. Тялото и дори сега откликваше болезнено на ударите, които той и нанасяше с методична, целенасочена злост. Обвиняваше я за всичко. За това, че тя толкова дълго отказваше да се омъжи за него, за начина, по който сресваше косите си, за нестандартните и идеи, и за смелата лекота, с която се справяше в живота. Две обжарващи сълзи слепиха клепачите и. Тя не разреши на унижението да бликне по финото и, измъчено лице. Налагаше си винаги да бъде силна. И тогава, когато разбра, че човекът, когото беше приела за съпруг, нагло крадеше мечтите и, за да ги използва като свои, и сега, когато се ровеше в нищото, останало след съжителството с него. Колко още трябваше да се прави на силна? Чувстваше се безкрайно изморена. Толкова изморена, че не си даваше шанс да помисли за бъдещето с надежда.
Дежурният лекар премина по коридора в десет и тридесет. Беше време за сутрешните лекарства.
- Хоуп – гласът на мистър Нелсън прозвуча с молитвена немощ – била ли си някога в Япония?
- Не сър – съчувствено отвърна тя – никога не съм посещавала тази страна. Защо ме попитахте? Да повдигна ли облегалката на леглото Ви, за да се настаните удобно?
- Добре съм - раздвижи пергаментови устни, болният – в моята ситуация няма никакво значение под какъв ъгъл ще си взема хапчетата. Смешно е, как докторите се стараят да удължат агонията ми.
- Правят всичко възможно състоянието Ви да се подобри – тихо отговори Надежда – ама и Вие не трябваше така безразсъдно да залагате здравето си…
- За да помогна на един приятел ли – прекъсна я той – ти самата не би ли дарила бъбрека си, за да спасиш някой близък?
Тя се усмихна горчиво. Мистър Нелсън нямаше идея, че беше дарила досегашния си живот само и единствено, за да спасява. Първо родителите си, от страшната им неспособност да се справят с обърканите си отношения, за които я обвиняваха до смъртта си, а после и проваления си брак, заради маниакалния стремеж на мъжа и да се съизмерва с нея. Беше повече от дарение на бъбрек. Мистър Нелсън със сигурност щеше да оцени това. Ако му оставаше повече време.
- Направих го в памет на жена ми, Сю-Елън – продължи пациентът – с нея живяхме десет години в Япония. Десет прекрасни, щастливи години. Приятелят ми Майк често ни гостуваше. Господи, колко страхотно си прекарвахме! Пиехме саке в разкошната ни градина, а над нас денят и нощта сменяха копринените си кимона.
Тя кимна примирено. За нея, дните и нощите досега, бяха сменяли само износеното си бельо над главата ѝ.
- После, Майк престана да идва в Япония – сякаш на себе си прошепна мистър Нелсън – няколко години не се обади изобщо.
- Защо – попита, изненадана от любопитството си.
- Защото се влюбил в жена ми, ето защо – с внезапно ожесточение отговори той – писа ми за това след време. Постъпи честно. Като истински мъж. С него никога не сме имали тайни един от друг.
- Моля Ви, не се вълнувайте – Надежда внимателно повдигна възглавницата му – не е нужно да ми разказвате всичко това…
- Мислиш ли, че за мен вече има значение на кого го разказвам – закашля се болният – важното е, че Сю-Елън остана с мен. С мен, разбираш ли? До края. Никога не говорехме за него. Никога нищо не я попитах. Важното беше, че тя остана …
- Тогава, защо дарихте бъбрека си на Майк – отрони с пресъхнали устни.
- От милост – отговори отпаднало, мистър Нелсън – от милост към жена ми. Все ми се струваше, че дори и след смъртта си, тя искаше някой да го спаси. Защо да не бъда аз? Той е и мой приятел…
Дребничка медицинска сестра надникна в стаята и я повика в коридора:
- Смяната ти изтече – каза тя – можеш да тръгваш. Изкара две поредни дежурства, преуморена си. Пък и … ти личи, че съчувстваш на стареца. Не ме разбирай погрешно. Много е готин, но не е професионално емоционално да откликваме на страданията на пациентите. Ние просто трябва …
- Ще продължа – прекъсна я Надежда - знам, че не му остава много. Познавам навиците му, няма смисъл да ги обяснявам на друг колега.
Замрежените зеници на мистър Нелсън я посрещнаха с благодарност. Лекарствата го унасяха. Имаше шанс отново да стане невидима. Джиесемът в джоба и кликна настойчиво и смутено замлъкна.
Тя се зачете в съобщението.
„Наде“, пишеше на уотсап сестрата на бившия и съпруг, „Росен го приеха по спешност в болницата. Инфектиран апендицит. Знам, че не е редно да те притеснявам, след всичко, което ти причини … но … изнемогвам финансово. Знаеш, имам семейство, деца. Мъжът ми е безработен. Просто съм се побъркала как ще се справя с докторите и сметките …“
„Ще ти изпратя пари, не се притеснявай“, отговори Надежда. После внимателно подреди лекарствата върху нощното шкафче и оправи одеялото на болния. Застана до леглото и хвана ръката му. Трябваше да плати наема за квартирата си, да върне билета за изложбата в Британския музей, защото струваше твърде скъпо и да си купи сандвич на излизане от клиниката. Утре щеше да преведе и пари за лечението на бившия си съпруг.
Пръстите на мистър Нелсън бавно изстиваха върху дланта ѝ.
Навън, енергичен екип от работници режеше ствола на парцаливата февруарска бреза. Клонките и се пилееха по тротоара, благодарни на човешката милост.
Здравка Владова-Момчева, Лондон