ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Деян Енев. Хепиенд

06 юли 2020

 

Жена му влезе в стаята. Той спеше на леглото по корем, с дрехите.
– Нали сутринта стана? Защо пак си легна?
Той седна сънен в леглото. Не знаеше какво да ѝ отговори за свое оправдание.
– Няма да се разберем така – каза жена му. – Я ела на балкона да изпушим по цигара.
Той се надигна, сложи си очилата, нахлупи пробитата от молци плетена шапка и излезе след нея на балкона. Светлината го накара да присвие очи.
– Ако това извънредно положение продължи още месец-два, ти ще се превърнеш в дунапрен – каза категорично жена му. – Просто ще забравиш да ходиш.
– Нали казват да не се излиза – каза мъжът.
– Ама не казват да се спи през цялото време. Ще измислиш нещо, един вестник ще отидеш да си купиш.
– Не ми се четат вестници, нали ти казах. Не ми се гледа и телевизия. Не ми се кисне в интернет. Видя ли? Казвах ти да си вземем куче. Ако си бяхме взели куче, сега щях да излизам да го разхождам по два пъти на ден.
– Че какво ти пречи да разходиш котарака?
– Ти чуваш ли се? Кой разхожда котарак?
– Още по-добре. Ти ще си първият! Хайде, обличай се.
– Нямам каишка за него – опита се да изклинчи.
– Ще вземеш един твой колан, толкова ли е сложно! А аз ей сега ще измисля какво да му приспособя на гърдите и на врата.
И вярно, жена му набързо и много сръчно приспособи някаква платнена лента, прекара я майсторски под предните крака на котарака и около врата му, завърза я и Пончо беше готов за разходката. За него самия остана само да мушне под лентата колана.
Значи, нямаше мърдане. Ти да видиш! Щеше да стане за смях на целия свят. Добре че беше маската.
След минути двамата с котарака, екипирани и готови, излязоха на стълбищната площадка и вратата щракна зад гърба им.
Котаракът им Пончо беше чисто черен, беше огромен, към десет кила, защото само ядеше и спеше и освен това беше скопен и много кротък. Мъжът леко подръпна колана и котаракът сговорчиво пое след него надолу по стълбището.
Излязоха навън, пресякоха паркинга пред блока.
Мъжът свали маската под брадата си и си запали цигара. Редки минувачи прекосяваха зрителното му поле, но никой не му обръщаше особено внимание. Май щеше да се измъкне без големи поражения.
Мъжът погледна изпитателно котарака като страничен наблюдател. При тази негова големина отдалеч сигурно можеше да мине и за някоя по-странна и рядка порода куче. Той помисли накъде да върви и реши да отиде до стадиона. Сега вече имаше цел. Това беше добре. Но не беше само нуждата от цел, в избора на посока явно имаше и доза носталгия. С този малък квартален стадион бяха свързани младините му. Тук той беше тренирал джудо две години като ученик. Тренировките бяха вечер, след училище. Прибираше се вкъщи към десет, сам по тъмните улички. Чувстваше железни всички мускули по тялото си и беше готов за всякакви предизвикателства. Дори понякога си мечтаеше да го срещне някой от кварталните страшилища, впрочем също момчета от неговото училище, само че с година-две по-големи – Габровеца, Нино или Близнаците, за да има повод да покаже уменията си. За беда, уличките бяха тихи, ухаеха на липи и на гозби и нищо особено не се случваше.
И още нещо. Тук, на празните пейки на стадиона една вечер той беше довел Петя, първото момиче, което целуна. И после още доста вечери двамата изкараха в тъмното на тези пейки. Петя му разрешаваше много неща, но и много неща не му разрешаваше. През ваканцията той отиде на село, а когато се върна, един ден видя Петя с Габровеца. Петя беше на високи токчета и с червило. Погледът ѝ мина през него като през стъкло. И остави дупка от куршум.
Двамата с котарака вече вървяха по тротоара, който граничеше с парка. На места даже нямаше тротоар и трябваше да слизат на платното. В една от минаващите коли натиснаха продължително клаксона, а когато той се обърна, отвътре му помахаха френетично, откачено, възторжено. Видя и че го снимат с телефон. Карнавалът започна, помисли си. Нищо чудно довечера да ме изтипосат и по някоя телевизия. Котаракът обаче нямаше такива угризения. Той гъвкаво стъпваше по земята и не личеше изобщо да се е уморил.
Когато вече отминаваха пазара, едно момченце, което чакаше баща му да купи праз, фиксира котарака и изпадна в транс. То се разкрещя, започна да дърпа татко си и да ги сочи с пръст. Той само успя да вдигне маската до очите си. Но и това не беше решение на въпроса. От маската очилата му се изпотяваха и започваше да вижда всичко като в мъгла. Ще взема да настъпя котарака, той ще се дръпне, ще се изскубне, помисли си и циркът ще стане пълен. И затова удвои вниманието си.
Най-сетне се озова до оградата на стадиона, която от тази страна опираше в булеварда. Някои от железните ленти бяха отпрани и спокойно можеше да се влезе вътре. Пейките бяха изпочупени, козирката се беше изронила като бисквита.
Сигурно и с мен се е случило същото, помисли си с горчивина мъжът. Само че не мога да се видя отстрани.
Една полицейска патрулка намали и спря до него на платното. Той се изпоти под маската, добре че не я беше свалил. Не беше сигурен дали си е взел личната карта, дали не е трябвало да се регистрира в някое приложение на телефона при излизането навън, дали безцелната разходка не е сама по себе си нарушение, дали котаракът можеше да мине за куче. Тоест да послужи като оправдание наравно с кучетата. Остава сега да ми друснат някоя глоба, помисли си. И твърде угоднически хем се изпъна, хем се приведе напред, за да не предизвика с нищо полицаите.
Шофьор беше младият. Възрастният, който седеше на дясната седалка отпред в колата, му беше набор.
Наборът свали стъклото на вратата и попита:
– Разхождаме ли се?
Мъжът преглътна. Не знаеше кой е правилният отговор. Очилата му пак се изпотиха, сякаш беше влязъл в баня. С тези изпотени очила, каквото и да кажеше, нямаше да събуди доверие.
– Ами… нещо такова – повдигна рамене.
– А тази пантера от зоопарка ли си я взел под наем?
– А, не, защо? Наша си е.
– Май не сме дочели указанията. Пише куче, не котка.
– Нямаме куче… Аз казвах на жената, ама…
Полицаят отвори вратата, направи героично усилие със засилка и излезе навън. Беше пълен, с налети рамене. Като дебел шериф от американски полицейски екшън. Разтъпка се, дръпна маската под брадичката и запали цигара.
– А защо избра насам? Тука няма магазин, няма банка, няма аптека.
Мъжът се огледа. Нямаше отговор на този въпрос.
– Ами нали по тротоара може…
После реши да е искрен.
– Тук тренирах джудо.
Полицаят изведнъж опъна силно от цигарата и ушите му се дръпнаха назад.
– Ти нещо да не се дръвчиш? Джудист си, това искаш да ми кажеш, така ли? Ти май нещо, а?
Мъжът със закъснение осъзна, че отговорът му може да се възприеме и по този начин. Маската му вече беше мокра от пот и лепнеше по устата му.
– Не, не, просто едно време тук тренирах джудо – повтори той. Гласът му ненадейно премина във фалцет. И мъжът изведнъж, ни в клин, ни в ръкав си помисли какво ли би станало, ако онзи млад и храбър джудист можеше да го види сега и особено пък ако чуеше гласа му.
Но в този миг през главата му премина светкавица. Ярка светлина, която разцепи мозъка му на две, като ядка на орех. Зад увисналите бузи и дълбоките като белези бръчки по лицето на ченгето, зад кожата на това лице с цвят на сурова пържола той разпозна чертите на своя съученик Габровеца.
– Румба, ти ли си бе?
Полицаят също изпадна в шок.
– Ама чакай, чакай… – само повтаряше той.
Двамата мъже изведнъж се спуснаха един към друг и се прегърнаха. И започнаха да се тупат по гърба. Накрая полицаят се усети, огледа се малко виновно. И се раздалечиха пак на крачка и половина. Мъжът, размекнат от ненадейната среща, свали очилата си, извади носна кърпа  и започна да ги бърше. Но изведнъж изстина. Ръцете му бяха празни. Котаракът се беше изскубнал. Огледа се без никаква надежда и го видя, седнал на асфалта на тротоара, спокойно да ближе лапите си и да вади набитите във възглавничките му камъчета. Наведе се, пристъпи внимателно и успя да хване края на колана. И си отдъхна.
– Ти къде живееш? – попита полицаят.
– Наблизо, в горната част на булеварда. От другата страна на парка.
– Сядай, ще те закараме – отсече полицаят и се друсна на предната седалка. – Сядай, сядай. Тъкмо да изкараме ангелите на жена ти. Че да те заобича повече.
Мъжът вдигна котарака в ръце и се настани на задната седалка в полицейската астричка. Габровеца не спираше да дърдори:
– Леле, сега като кажа на Петя кого съм срещнал, как ще се зарадва. Нали я помниш Петя? Беше ни съученичка в даскалото.
Котаракът седеше в ръцете на стопанина си и недоловимо мъркаше. Той не разбираше езика на хората, но усещаше настроението им. Сега неговият човек беше спокоен. И това му стигаше. А за юлара на врата му вече му беше простил.
https://kultura.bg/web/%d1%85%d0%b5%d0%bf%d0%b8%d0%b5%d0%bd%d0%b4/