СРЕЩИ

Васил Василев- Зуека: Искам да стигнем дъното, за да се оттласнем нагоре

10 юни 2020

 
Васил Василев-Зуека и Влади Априлов направиха дуо спектакъла „Ние, българите“ и вече гостуват на диаспората из Европа, а билетите за представленията отдавна са разпродадени. До края на февруари, когато Зуека отново ще води с Рачков „Като две капки вода“, авторската постановка на Априлов и Василев ще обира овации във Виена, Мюнхен, Нюрнберг, Цюрих, Копенхаген, Орхус, Брюксел, Амстердам, Мюнстер, Малта...  После ще дойде редът и на сънародниците ни в Северна Америка. Представлението, което двамата завъртяха за приятели преди старта на първия етап от обиколката, е супер смешно и супер тъжно. Зуека и Влади играят пред световната карта, на която трикольорът обозначава локациите, където има струпване на нашенци. А скечовете им са посветени най-вече на кретенизмите, идиотщините и абсурдите в нрава на нацията, за които наистина няма рационално обяснение. Те влизат в кожата на характерни герои, които щяха да са супер комични, ако не бяха толкова трагични в своята безпомощност във и пред българския модел. Градациите са от живота ни - алчен, по-алчен, най-алчен, БГ политик, прост, по-прост, най-прост, БГ мутра. „Вече искаме да стигнем дъното, за да се отласнем нагоре“, горчиво /само/иронизират Зуека и Априлов.       
С актьора Васил Василев – Зуека разговаря Албена Атанасова
 
- Господин Василев, как се пръкна идеята за „Ние, българите“?
- Още преди година Влади Априлов искаше да прави моноспектакъл за мен. Като поговорихме, му рекох: „Няма диалог, ще е много тежко – влизай и ти“. Първата му реакция беше „Не съм играл толкова време“, но се нави. Променихме някои неща и направихме всичко през скечове. Оказа се, че тъжното е повече от смешното, въпреки че зрителите се кикотят през цялото време. Може да го наречем естрадна сатира. Може би има нещо общо с „Пълна лудница“. Има лека претенция за театър, но много лека. Нямаме желание да натоварваме хората,  но май така се получава - защото говорим за последните 30 години. Всъщност ние сме двама пътуващи актьори, които обикалят целия свят, за да играят пред българи. Защото в България българи не останаха. Това е завръзката. Има много теми. Политиката е без имена, без партии, но всички образи са разпознаваеми. Има съвременен политик, който е толкова богат, че притежава много в България, но няма нищо на оня свят. Вярата е дискутирана през отец Прецакий.  Прословутото ни трудолюбие – през безумието на необразованите. В днешно време учениците не само не четат, не само нямат никакъв интерес към историята на България, но - което е още по-лошо – нямат никакъв интерес и към бъдещето на България.
 
- Къде, според вас, се изгуби българинът през тези 30 години?
- Стопиха го. Но ние само задаваме въпросите. Дали някой ще се почувства зашлевен с големите шамари, е друга работа. Може би на отделни реплики ще се смее на своята глупост или на собствената си невъзможност да се пребори със страховете си. Най-силен от тях е страхът да се опълчим – на шефа, на мъжа си, на жена си... Страх ни е да кажем истината на децата си. Страх ни е от израза „Високо вдигната глава сабя не я достига“. Предпочитаме другия: „Преклонена глава сабя не я сече“. Засягаме и циганската тема – особена у нас. Толерират се някои прояви, които водят до големи и неизлечими дефекти в обществото. Водят до убийства.   
 
- С Априлов чувствате ли се като представители на изгубени поколения?
- Не. Скоро си говорехме с Влади, че сме истински щастливци с него – продължаваме да работим на високо равнище. В нещо много специално и специфично като теливизията, като шоу бизнеса, но го правим добре. Не се срамуваме от работата си – нито той, нито аз. Раздаваме се на 100. Но преходът глътна няколко поколения – глътна тяхната младост, тяхната реализация. Тъкмо завършвах ВИТИЗ, когато започнаха промените. Да, има много нови неща от 89-а насам, но за 30 години трябваше да сме на високо ниво. Трябваше да сме задминали малки държави като Естония и Литва. Не само, че не сме ги задминали, а те така дръпнаха напред, че скоро едва ли ще ги стигнем. Животът ми мина в преход. Проблемът е в това, че той няма край. Че няма да излезем от валутния борд, че българинът няма да започне да получава нормална заплата – като в Европа, където минималната е около 600 евро. Проблемът е, че властимеющите тотално изгубиха връзката с народа. А той, нашият народ, не е активен, не е амбициозен. Абе, винаги сме чакали някой друг да свърши работата. Просто сме добри хора – не за друго. Изход няма. И политиците са го разбрали много добре. И го използват перфектно. Харесва им да сме бедни и необразовани, за да ни манипулират – дали с подкупи, дали с обещания, дали с нови лица. Все си мисля, че надеждата на българина приключи. Когато човек стигне дъното, се отласква от него и тръгва нагоре. Рано или късно стига до повърхността. В спектакъла питаме: Ами ако се окаже, че тази държава няма дъно? Падаме, падаме и все не го стигаме. А това е много страшно. Влади е написал едни реплики, които дори аз трудно ги изричам.
 
- За самия вас какво е най-шокиращото напоследък? 
- По официални данни сме 6 милиона в България. Пак по официални данни има 3 милиона навън. Но по неофициални са още толкова. Излиза, че хич не сме малко – към 12 милиона. По едно време се чу призивът да извикаме сънародници от чужбина. Няма как да стане. Никой няма да им позволи да живеят и работят тук така, както го правят из Европа и Америка. Системата, която направи преврат през 1989-а и същите хора продължават да управляват,  да движат конците и да държат държавата в тоя й вид – предишния. Е, някои обстоятелства са различни – всичко е насочено към частния бизнес. Играем с голяма болка. Да, пародираме – политици, учители, лекари... И ни боли. Защото и ние сме част от този народ.
 
- Ако можете да влезете в образ в „Капките“, кого бихте избрали?
- Много са. Най-любим ми е Чарли Чаплин. След него бих направил Луис Армстронг, Васил Петров, Франк Синатра. Това е моят свят. Е, има и други – ама не мога да пея. Иначе бих изпял всичко. Но нали знаете, че в „Капките“ бутонът играе. С радост бих изиграл Хилда Казасян  – толкова е сладка на сцена. Тодор Колев – винаги. Не бих го пропуснал.
 
- Били ли сте заедно на сцена?
- С Тодор и с Волев през 90-те трябваше да правим „В очакване на Годо“. Николай искаше да ситуира действието върху покрива на висок блок в „Люлин“ сред антените. Другите двама бяха Къци Лафазанов и Тончо Токмакчиев. Но не успя да намери финансиране. Репетирахме повече от месец. Тодор е голям. В България има още като него – но не са много. Ярки, изградили се като творци по такъв начин, че не само не можеш да ги сбъркаш, но е и трудно да не ги имитираш. Стоянка Мутафова, Калоянчев, Велко Кънев, светла им памет... Ами Георги Русев?! Като почина, се чувствах ужасно. С него имах късмета да работя. Енциклопедия. Казваше ми: „Зуек, трябва само да си знаеш текста – това е достатъчно“. Когато репетирахме „Дневникът на един луд“ в „Кредо“, реших, че в основата на моя герой трябва да е Георги Русев. Като жестове, като поведение. И му казах, че съм го „взел“. „Стига да не разбера, можеш всичко да вземаш“, ми отговори той тогава. А Константин Коцев, миличкият, толкова дълбок трагикомик.  И той, и всички, за които говоря, можеха да те разсмеят, да те разчувстват,  да те накарат да замислиш, за да се качиш на още едно стъпало. Слава Богу, Таня Лолова, да е жива и здрава, продължава да се раздава.
 
- Дъщеря ви Девина все така ли да става актриса?
- Цял живот е искала. Но нека първо да се изучи. Едно, второ, трето висше образование – каквото й дойде на ум. Да търси себе си, да открива себе си. Нямам намерение да я напътствам. Не е добра идея да я режисираме - нито аз, нито майка й. Това би попречило на работата й. Да опита всичко, което й мине през акъла. После – в изкарване на насъщия – няма да има време за експерименти. 
 
- Имате ли време за кино?
- О, да. „В кръг“ на Командарев жъне успехи по целия свят.
 
Продуценът Христо Дерменджиев пък ме покани за „Ятаган“, който излиза на 20 февруари. Това е комедия за последните 30 години у нас. За това как службите за сигурност успяват да оползотворят държавни пари. Режисьорът Андрей Андонов е ирландски възпитаник. Горд съм, че го познавам. Младо момче, което е изключително наясно как се  прави филм: сценарий, образи, характери.  Не мога да сравня „Ятаган“ - странно е, хубаво е. Много приятната изненада е Жени Калканджиева. Тя е шеф на агенция за борба с организирана престъпност.  Дойде на кастинга с научен две страници текст. През цялото време бях с отворена уста. Стои най-добре на екрана. Имаме секс сцена с нея – в легло, както си му е редът. Но сме „ненормална“ двойка – тя е само с една глава по-висока от мен. Играя журналист, който разследва терористични групировки. Всичко е много е смешно и леко тъжно – като последните 30 години в България. Мариан Вълев пък е наивен полицай от ДАНС. Стефан Денолюбов, Китодар Тодорв, Миролюба Башева също са много добри. Мотото на „Ятаган“ е „Нищо не е  такова, каквото изглежда“. И комедията няма да е такава, каквато изглежда. Но без претенция.
 
- Това ли подвежда БГ изкуството напоследък – претенцията?
- Не. Публиката го подвежда. Когато трябва да ядеш, си принуден да правиш леки постановки. Не упреквам никого. Не оправдавам никого. Има комерсиален театър. Има и друг, който ще остане във времето. Но дълго време съм извън театъра – вече 8 години - и по-добре да не говоря.
 
 
- Когато репетирате или снимате, обсъждате ли с колегите така наречените остросоциални теми?
- Да, обсъждаме ги, разбира се. И какво от това? Интелигенцията е между 5 и 10 процента от цялата нация. 8 процента от нея сме се отказали да се борим. Останалите 2 процента и да имат желание, няма как да го осъществят, защото са много малко. Нямат кръг на влияние. А интелигенцията трябва да влияе. Да увлича хората. Проблемът е, че хората не й вярват. Българинът е доведен до там, че никой не иска да слуша когото и да било. Всеки гледа да оцелява. А когато докараш един народ  до мисълта за оцеляване, си за съд. Но не е един виновният. Много са. Ако беше само един, досега да са го утрепали. В България така се решават нещата – пречиш ли, си заминал. Не съм оптимист. За съжаление. Въпреки че там, където има и един българин, я има и България. Няма да изчезнем.
https://www.standartnews.com/kultura/zueka-iskam-da-stignem-dnoto-za-da-se-otlasnem-nagore-412899.html