Здравка Владова-Момчева. Емиграция
/На Петя Коева-Добрева/
Гъстата опушена мъгла ни поглъщаше с апетит. Когато човек е тъжен, се съгласява да бъде погълнат поне за известно време. Да го няма. Да разчисти всички онези парчета, строшени в душата му, докато прикрие руините на вътрешния си свят от насмешливото вторачване на себеподобните, които търсят отломки, с които да го замерят. Право в болката, от която си мислиш, че умираш, но всъщност се учиш на възкръсване.
Затова ние с теб се оставихме мъглата да ни облепи с анонимност и вървяхме през нея без посока, та нямаше значение дали пристъпвахме напред или назад, вляво или вдясно. Просто участвахме в хаоса на своята неосъзната инициация към живеенето, поради две банални лични причини: ти трябваше да приемеш развода на родителите си, а аз – края на една любов.
Вече съм разбрала, че срещите с хората, на които дължим своите вътрешни просветления, не могат да свършат докато сме живи. Рано или късно ни спохождат продължения, чрез които се сверяваме със сродните духом, преди да предприемем следващата крачка към себе си.
Но тогава не знаехме как да направим тази крачка. Стояхме пред клетката с маймуните в зоопарка, стиснали връзка узрели банани и се заливахме от смях. Две млади, еволюирали маймуни от другата страна на оградата.
Пишо, мъжкарят в групата им, разярено опитваше да се докопа до плодовете, катереше се по мрежата и надаваше праисторически крясъци в ръждивите изпарения на ноември, които очертаваха уродливите силуети на голите дървета.
- Яде ги с корите – каза ти – да му подхвърля ли парченце или да го помъчим още малко?
- Да го помъчим още малко – отвърнах аз – нека и той да пострада известно време. Мъжете трябва също да се научат да страдат…
После продължихме да се смеем, а бананите искряха сякаш букет лъчи, купени на космическа цена от пазара на късната есен. Добре е, човек да има китка лъчи, които да накълца в бульона на тъгата си. Това гарантира изпиването му до дъно.
Край нас преминаха двойка влюбени. Тя – в напреднала бременност. Той – целият ласка, обгърнала закръгленото и тяло.
- Може пък вашите да се съберат отново – казах аз – защото исках всичко в твоя домашен свят да се случи като в приказките. Перипетии и щастлива развръзка.
- Те не могат да заживеят щастливо след всичко, което се случи – отвърна ти и тогава разбрах, че „ … и те заживели щастливо …“, е само финал. Куха фраза, след която оставаш жив само поради страшната инерция на навика да дишаш, говориш, вървиш. Храненето на маймуни в зоопарка също беше част от този навик. Всички го правеха. И си живееха щастливо…
Настъпи ужасно, подгизнало мълчание. Женските се свиха в далечния ъгъл на клетката и унило започнаха да се пощят, докато от време на време ни поглеждаха със свирепа, човекоподобна тъга. Пишо се срина до мрежата с протегната просяшка лапа, сякаш молеше не нас, а Бога, за късче бананова милост. Бях готова да се обзаложа, че се чувстваше безпомощен и унизен. Съпругите му го игнорираха с презрение. Не беше успял да се погрижи за тях. Човеците го разиграваха като маймуна.
- Какво ще правиш – попита ме ти и тогава видях единствената синева, пронизала сивотата в онзи миг. Тя блестеше, сякаш разплакана палитра и въпреки всичко, се усмихваше. В очите ти.
- Вече си тръгнах – отговорих аз – човек трябва да умее да емигрира навреме. Като прераждане е. Нищо, че след това вървенето нататък започва с прохождане.
Заръмя. Мъглата съвсем се стовари отгоре ни.
- Дай да си изядем бананите. Наши са си. Не си струва да ги споделяме с маймуни.
Корите ги изхвърлихме в кошче за смет. Смяхме се като за последно. В уютния дом на баба ти дядо ти две изящни тигрови котки се бяха излегнали пред печката.
- Те идват само за малко тук – каза ти – наслаждават се на топлината, а после си тръгват. Не ги знам къде живеят. Правят се на опитомени, но всъщност са си диви.Не искат да останат завинаги. Предпочитат да са свободни.
Точно като мене и тебе. Тогава. И винаги. Полу-диви. Полу-гальовни. Полу-съгласни. Полу… Но свободни.
На другия ден всички си тръгнахме. Ти, аз и котките. Въпреки топлината и онази мъркаща, ласкава доброта, с която ни погалиха баба ти и дядо ти, когато решихме да направим своите първи стъпки в личните си емиграции. Може да ти прозвучи банално, но аз наистина помня ръцете им. Изразителните човешки ръце винаги са ме затрогвали. Техните бяха като обкови на икони. Обгръщаха и излъчваха. Пазеха, но не спираха нашето тръгване. Години по-късно, само още веднъж видях такива ръце. На баща ми. Тях поне успях да целуна за сбогом, докато бяха живи.
А твоите старци така и останаха в рамката на онази врата. Картина на любовта, която е дом, в случай, че искаш да се завърнеш. Успокоителен кадър в душата ми, която умее да емигрира навреме, за да избегне самосъжалението и да бъде свободна. Сигурна съм, че и ти пазиш свои кадри, защото животът е слайд-шоу, нали? Най-богатото, най-продължителното, най- фрагментарното слайд-шоу, което ни съпътства винаги, когато решим да си го включим по време на духовна емиграция. Иначе нямаме шанс да се завърнем, ако някой не ни очаква в спомените, населени с пространства и присъствия. Достатъчно е само да щракнеш правилния миг, който искаш да възкресиш и да повикаш човека, озарил онази споделена минута:
- Той пак е дошъл да си види Гаджоната – казваш ти в далечния кадър и красавецът, облечен в кожени дрехи, сякаш слязъл от билборд за секси мотоциклетисти, за кой ли път прегръща пред университета Гаджоната си, както наричахме оная ниската, грозната и дебелата, с изпъкнали като настъпана жаба, очи. Грухти им късметът на грозилниците. Хубавите завиждаме …
Хилим се…
Пушим…
Разказваме си вицове. „Здрасти, Хипо“, поздравил Крокодилът. „Я плувай бе, лайно зелено“, презрително отговорил хипопотамът. Аз, ти и Капка белозъбо хохотим в прахосническо безгрижие…
Колегите ни бройкат напосоки. Свилен ме „загражда“. Емил ти “хвърля белтъци“. Влади носи на Капка баничка и кафе …
Следва групов кадър. Черно-бял със златисти проблясъци над Царевец. Ти. Аз. Лили. Анета. Ив. Иво. Милен. Капка. Габи. Ана.
Опити и грешки, в които изпъкват елитарният ти сарказъм, романтичната ми любов към Търново, цветовете и световете на Лили. И още, елегантното презрение на Анета към мизерията и Соц-а. Неповторимият шик на Ив. Лазерната ирония на Иво. Неукротимата грива на Милен. Палтото от нутрии на Капка. Разплакано-усмихващите се очи на Габи. Червената, щура прическа на Ана …
Кадри, през които преминаваме, докато емигрираме ден след ден, нощ след нощ и грях след грях в неизвестното ни останало време. Добре, че идва утре-то и отново имаме шанс да бъдем невинни, нищо незнаещи, неопитомени, диви, свободни. Сродници духом с продължения в следващата крачка към себе си, докато се научим да възкръсваме чрез емиграция.
Здравка Владова-Момчева, Лондон
Затова ние с теб се оставихме мъглата да ни облепи с анонимност и вървяхме през нея без посока, та нямаше значение дали пристъпвахме напред или назад, вляво или вдясно. Просто участвахме в хаоса на своята неосъзната инициация към живеенето, поради две банални лични причини: ти трябваше да приемеш развода на родителите си, а аз – края на една любов.
Вече съм разбрала, че срещите с хората, на които дължим своите вътрешни просветления, не могат да свършат докато сме живи. Рано или късно ни спохождат продължения, чрез които се сверяваме със сродните духом, преди да предприемем следващата крачка към себе си.
Но тогава не знаехме как да направим тази крачка. Стояхме пред клетката с маймуните в зоопарка, стиснали връзка узрели банани и се заливахме от смях. Две млади, еволюирали маймуни от другата страна на оградата.
Пишо, мъжкарят в групата им, разярено опитваше да се докопа до плодовете, катереше се по мрежата и надаваше праисторически крясъци в ръждивите изпарения на ноември, които очертаваха уродливите силуети на голите дървета.
- Яде ги с корите – каза ти – да му подхвърля ли парченце или да го помъчим още малко?
- Да го помъчим още малко – отвърнах аз – нека и той да пострада известно време. Мъжете трябва също да се научат да страдат…
После продължихме да се смеем, а бананите искряха сякаш букет лъчи, купени на космическа цена от пазара на късната есен. Добре е, човек да има китка лъчи, които да накълца в бульона на тъгата си. Това гарантира изпиването му до дъно.
Край нас преминаха двойка влюбени. Тя – в напреднала бременност. Той – целият ласка, обгърнала закръгленото и тяло.
- Може пък вашите да се съберат отново – казах аз – защото исках всичко в твоя домашен свят да се случи като в приказките. Перипетии и щастлива развръзка.
- Те не могат да заживеят щастливо след всичко, което се случи – отвърна ти и тогава разбрах, че „ … и те заживели щастливо …“, е само финал. Куха фраза, след която оставаш жив само поради страшната инерция на навика да дишаш, говориш, вървиш. Храненето на маймуни в зоопарка също беше част от този навик. Всички го правеха. И си живееха щастливо…
Настъпи ужасно, подгизнало мълчание. Женските се свиха в далечния ъгъл на клетката и унило започнаха да се пощят, докато от време на време ни поглеждаха със свирепа, човекоподобна тъга. Пишо се срина до мрежата с протегната просяшка лапа, сякаш молеше не нас, а Бога, за късче бананова милост. Бях готова да се обзаложа, че се чувстваше безпомощен и унизен. Съпругите му го игнорираха с презрение. Не беше успял да се погрижи за тях. Човеците го разиграваха като маймуна.
- Какво ще правиш – попита ме ти и тогава видях единствената синева, пронизала сивотата в онзи миг. Тя блестеше, сякаш разплакана палитра и въпреки всичко, се усмихваше. В очите ти.
- Вече си тръгнах – отговорих аз – човек трябва да умее да емигрира навреме. Като прераждане е. Нищо, че след това вървенето нататък започва с прохождане.
Заръмя. Мъглата съвсем се стовари отгоре ни.
- Дай да си изядем бананите. Наши са си. Не си струва да ги споделяме с маймуни.
Корите ги изхвърлихме в кошче за смет. Смяхме се като за последно. В уютния дом на баба ти дядо ти две изящни тигрови котки се бяха излегнали пред печката.
- Те идват само за малко тук – каза ти – наслаждават се на топлината, а после си тръгват. Не ги знам къде живеят. Правят се на опитомени, но всъщност са си диви.Не искат да останат завинаги. Предпочитат да са свободни.
Точно като мене и тебе. Тогава. И винаги. Полу-диви. Полу-гальовни. Полу-съгласни. Полу… Но свободни.
На другия ден всички си тръгнахме. Ти, аз и котките. Въпреки топлината и онази мъркаща, ласкава доброта, с която ни погалиха баба ти и дядо ти, когато решихме да направим своите първи стъпки в личните си емиграции. Може да ти прозвучи банално, но аз наистина помня ръцете им. Изразителните човешки ръце винаги са ме затрогвали. Техните бяха като обкови на икони. Обгръщаха и излъчваха. Пазеха, но не спираха нашето тръгване. Години по-късно, само още веднъж видях такива ръце. На баща ми. Тях поне успях да целуна за сбогом, докато бяха живи.
А твоите старци така и останаха в рамката на онази врата. Картина на любовта, която е дом, в случай, че искаш да се завърнеш. Успокоителен кадър в душата ми, която умее да емигрира навреме, за да избегне самосъжалението и да бъде свободна. Сигурна съм, че и ти пазиш свои кадри, защото животът е слайд-шоу, нали? Най-богатото, най-продължителното, най- фрагментарното слайд-шоу, което ни съпътства винаги, когато решим да си го включим по време на духовна емиграция. Иначе нямаме шанс да се завърнем, ако някой не ни очаква в спомените, населени с пространства и присъствия. Достатъчно е само да щракнеш правилния миг, който искаш да възкресиш и да повикаш човека, озарил онази споделена минута:
- Той пак е дошъл да си види Гаджоната – казваш ти в далечния кадър и красавецът, облечен в кожени дрехи, сякаш слязъл от билборд за секси мотоциклетисти, за кой ли път прегръща пред университета Гаджоната си, както наричахме оная ниската, грозната и дебелата, с изпъкнали като настъпана жаба, очи. Грухти им късметът на грозилниците. Хубавите завиждаме …
Хилим се…
Пушим…
Разказваме си вицове. „Здрасти, Хипо“, поздравил Крокодилът. „Я плувай бе, лайно зелено“, презрително отговорил хипопотамът. Аз, ти и Капка белозъбо хохотим в прахосническо безгрижие…
Колегите ни бройкат напосоки. Свилен ме „загражда“. Емил ти “хвърля белтъци“. Влади носи на Капка баничка и кафе …
Следва групов кадър. Черно-бял със златисти проблясъци над Царевец. Ти. Аз. Лили. Анета. Ив. Иво. Милен. Капка. Габи. Ана.
Опити и грешки, в които изпъкват елитарният ти сарказъм, романтичната ми любов към Търново, цветовете и световете на Лили. И още, елегантното презрение на Анета към мизерията и Соц-а. Неповторимият шик на Ив. Лазерната ирония на Иво. Неукротимата грива на Милен. Палтото от нутрии на Капка. Разплакано-усмихващите се очи на Габи. Червената, щура прическа на Ана …
Кадри, през които преминаваме, докато емигрираме ден след ден, нощ след нощ и грях след грях в неизвестното ни останало време. Добре, че идва утре-то и отново имаме шанс да бъдем невинни, нищо незнаещи, неопитомени, диви, свободни. Сродници духом с продължения в следващата крачка към себе си, докато се научим да възкръсваме чрез емиграция.
Здравка Владова-Момчева, Лондон