Здравка Владова-Момчева. Повикване
/Посвещавам на себе си/
ЛОНДОН
В неделя Лондон се старае да изглежда провинциален. Изведнъж, уличките, магазинчетата за сувенири, кокетните кафенета и миниатюрните бутици, стават забележими в ленивата рехавост на тълпата, изоставила деловия си вид, някъде там, още в петък следобед. Тържество на подробностите, така бих определила появата на дребните урбанистични детайли, осмелили се да напомнят за себе си след отшумялата седмица. Сякаш старомодния чар на мегалополиса пристъпва предпазливо на припек и животът се завръща към изконната си божествена логика – равномерен, ненатрапчив, обикновен. Тогава забелязвам и хората. Странно. В делниците лицата им са постоянно размити като акварели в скоростната вибрация на Града. Тротоарна динамика, чрез която земното притегляне магнитно привлича погледа ми надолу в стотиците обувки и автомобилни гуми, размесени в грубо движение. Вечно започване на истории с неизвестен край, хаотично размесване на сюжети в неясен лондонски жанр, където проза и драма се надвикват разноакцентно и репликите се разминават, без докосване. Когато личното пространство е в недостатъчност, всичко изказано е само шум.
Затова, Поезията на Града има право на неделна разходка. Останалите шест дни от седмицата са се оттеглили – толкова бивши и забравими, че за оцелелите след тях единствено значение има само неделята. Със сигурност Бог е създал Поезията в неделя. Единствено тогава е имал време да усети римите и да ги насочи в строен, изконен ритъм, забележим за избраните, избрали свободата да се влеят в него. Уличките, магазинчетата за сувенири, кокетните кафенета, миниатюрните бутици и най-сетне – лицата на хората. Амнистия в безтегловност. Временно освобождение над разграфената схема на стотиците обувки и автомобилните гуми. Някои се усмихваме.
Когато живееш сред толкова неписани правила, развиваш инстинкти за малките провокации свобода, които умело се прокрадват в измисления порядък, гъделичкат го, флиртуват снизходително с него, но после си тръгват подръка с висшите духом, вечните над суетата, способните на постоянно несмирение. Оценявам това. Успяването да бъдеш промеждутъчно свободен е талант, подарен на малцина. Важно е само да направиш прецизния избор. Слава Богу, че душата си знае най-добре кой е той.
ПОВИКВАНЕ
Ако преди тридесет години някой ми кажеше, че нещата могат да ме повикат, щях да му се изсмея напълно в духа на заблудата, чрез която натикваха мислите ми в клишета, клишетата – в поведение, а поведението в избори, вече направени от други вместо мен. Беше време на униформи и лексикони, в които опошлявахме невинността си, изоставяйки думите да се лутат като безпризорни между кухите римички, обезличаващи спомена за самите нас:
„Спомен най-сърдечен
в гащички облечен.
Пет плюс три е осем!
Ти ме знаеш кой съм!“
Тази паразитна нелепост притича през съзнанието ми като мишка, докато четях едно друго послание, на възраст от 2 657 години, което гласеше:
В неделя Лондон се старае да изглежда провинциален. Изведнъж, уличките, магазинчетата за сувенири, кокетните кафенета и миниатюрните бутици, стават забележими в ленивата рехавост на тълпата, изоставила деловия си вид, някъде там, още в петък следобед. Тържество на подробностите, така бих определила появата на дребните урбанистични детайли, осмелили се да напомнят за себе си след отшумялата седмица. Сякаш старомодния чар на мегалополиса пристъпва предпазливо на припек и животът се завръща към изконната си божествена логика – равномерен, ненатрапчив, обикновен. Тогава забелязвам и хората. Странно. В делниците лицата им са постоянно размити като акварели в скоростната вибрация на Града. Тротоарна динамика, чрез която земното притегляне магнитно привлича погледа ми надолу в стотиците обувки и автомобилни гуми, размесени в грубо движение. Вечно започване на истории с неизвестен край, хаотично размесване на сюжети в неясен лондонски жанр, където проза и драма се надвикват разноакцентно и репликите се разминават, без докосване. Когато личното пространство е в недостатъчност, всичко изказано е само шум.
Затова, Поезията на Града има право на неделна разходка. Останалите шест дни от седмицата са се оттеглили – толкова бивши и забравими, че за оцелелите след тях единствено значение има само неделята. Със сигурност Бог е създал Поезията в неделя. Единствено тогава е имал време да усети римите и да ги насочи в строен, изконен ритъм, забележим за избраните, избрали свободата да се влеят в него. Уличките, магазинчетата за сувенири, кокетните кафенета, миниатюрните бутици и най-сетне – лицата на хората. Амнистия в безтегловност. Временно освобождение над разграфената схема на стотиците обувки и автомобилните гуми. Някои се усмихваме.
Когато живееш сред толкова неписани правила, развиваш инстинкти за малките провокации свобода, които умело се прокрадват в измисления порядък, гъделичкат го, флиртуват снизходително с него, но после си тръгват подръка с висшите духом, вечните над суетата, способните на постоянно несмирение. Оценявам това. Успяването да бъдеш промеждутъчно свободен е талант, подарен на малцина. Важно е само да направиш прецизния избор. Слава Богу, че душата си знае най-добре кой е той.
ПОВИКВАНЕ
Ако преди тридесет години някой ми кажеше, че нещата могат да ме повикат, щях да му се изсмея напълно в духа на заблудата, чрез която натикваха мислите ми в клишета, клишетата – в поведение, а поведението в избори, вече направени от други вместо мен. Беше време на униформи и лексикони, в които опошлявахме невинността си, изоставяйки думите да се лутат като безпризорни между кухите римички, обезличаващи спомена за самите нас:
„Спомен най-сърдечен
в гащички облечен.
Пет плюс три е осем!
Ти ме знаеш кой съм!“
Тази паразитна нелепост притича през съзнанието ми като мишка, докато четях едно друго послание, на възраст от 2 657 години, което гласеше:
„Нека бъдещият владетел, някой измежду царете, мои наследници, да въздигне руините на Храма и да вгради спомена за моето име на мястото му“!
Последният завет на цар Ашурбанипал, гравиран върху силно повредена от вековете, каменна розета. Кратко, ясно и властно. За да се знае кой е Той, Царят на Асирия, Владетелят на света.
Отвъд сегашните български думи, вложени в съзнанието ми, за да мога да назова с тях хляба и виното си, в онзи момент, усетих повикването. То прониза всички културни и битови наноси, затрупали килера на душата ми, през която притичваха мишите спомени за нещо, което уж трябваше да ме изпълни с умиление, но не успя, защото беше незначително и безлично. Там липсваше моето лице, а щом него го нямаше, никой друг не можеше да знае коя съм.
Стоях насред стъмнената изложбена зала в Британския музей, заобиколена от отломките на една мъртва цивилизация и въпреки цъкащите езици, зеници и джиесеми, прозрях изтичащия миг на това повикване. Някак си знаех, че човешкото същество, макар и за кратко, имаше шанс да бъде портал на собствената си предистория. Нямаше значение чрез коя ера щеше да се „обади“ тя. Стотиците сюжети и вариации на нейните превъплъщения съ-съществуваха завихрени около този музей, неделния Лондон, мислите, амбициите или апетитите на разноезичната тълпа, вторачена в руините и сляпа за нематериалното цяло, пулсиращо като гигантско паралелно дихание в, извън и въпреки самите нас. Толкова осезаемо, че можеш да видиш в него и своето собствено лице. Стига да бъдеш повикан. Но само за секунди. За да не забравиш, че в следващия миг, трябва отново да станеш конкретно – сегашен. Като мен, една българка, на име Здравка Владова – Момчева, осъзнала, че човек може да бъде толкова древен, доколкото позволи на предците да възпитат душата му …
„Аз мога да решавам сложни математически задачи, които малцина трудно биха разбрали. Прочел съм подвеждащи текстове, написани мистериозно на шумерски и акадски, толкова сложни за превод. Аз съм Ашурбанипал, Цар на Асирия, Цар на света!“
Последният завет на цар Ашурбанипал, гравиран върху силно повредена от вековете, каменна розета. Кратко, ясно и властно. За да се знае кой е Той, Царят на Асирия, Владетелят на света.
Отвъд сегашните български думи, вложени в съзнанието ми, за да мога да назова с тях хляба и виното си, в онзи момент, усетих повикването. То прониза всички културни и битови наноси, затрупали килера на душата ми, през която притичваха мишите спомени за нещо, което уж трябваше да ме изпълни с умиление, но не успя, защото беше незначително и безлично. Там липсваше моето лице, а щом него го нямаше, никой друг не можеше да знае коя съм.
Стоях насред стъмнената изложбена зала в Британския музей, заобиколена от отломките на една мъртва цивилизация и въпреки цъкащите езици, зеници и джиесеми, прозрях изтичащия миг на това повикване. Някак си знаех, че човешкото същество, макар и за кратко, имаше шанс да бъде портал на собствената си предистория. Нямаше значение чрез коя ера щеше да се „обади“ тя. Стотиците сюжети и вариации на нейните превъплъщения съ-съществуваха завихрени около този музей, неделния Лондон, мислите, амбициите или апетитите на разноезичната тълпа, вторачена в руините и сляпа за нематериалното цяло, пулсиращо като гигантско паралелно дихание в, извън и въпреки самите нас. Толкова осезаемо, че можеш да видиш в него и своето собствено лице. Стига да бъдеш повикан. Но само за секунди. За да не забравиш, че в следващия миг, трябва отново да станеш конкретно – сегашен. Като мен, една българка, на име Здравка Владова – Момчева, осъзнала, че човек може да бъде толкова древен, доколкото позволи на предците да възпитат душата му …
„Аз мога да решавам сложни математически задачи, които малцина трудно биха разбрали. Прочел съм подвеждащи текстове, написани мистериозно на шумерски и акадски, толкова сложни за превод. Аз съм Ашурбанипал, Цар на Асирия, Цар на света!“
Просветените владетели се стремят към безсмъртието чрез опянението на властта. Но те не осъзнават колко кратка и мимолетна е тя, слава Богу! Защото все нещо остава след нея. Отломки, които и днес вцепеняват с нараненото си изящество. Детайли, които спират дъха като части от недоизказано изречение. Съвършени несъвършенства, изгризани от годините и битките, строшили в прах хармонията на техния свят. Пред очите ми, оцелелите фрагменти от разрухата на тази цивилизация, предизвикваха възхищение. Историята дава на любопитния само малка част от голямото цяло, за да провери дързостта му да преживее предсътворението си и да го съгради отново със силата на своето въображение. Барелефите, обитавани от богове и герои, изящните градини на Вавилон, златните накити, щрихите от лица, потресаващи с погледа на вечността и горещия полъх от Ниневия, над която днес стопените карамели на изгревите и залезите, оставаха единствено същите.
Може би, след време, щях да забравя всичко това, защото съм виждала десетки старинни артефакти, посветени на човешкото съществуване, наредило нищета до разкош по спиралата на ненаситното си развитие. Но в тази изложба присъстваше духът. Именно той, духът на познанието, въплътен в частично запазената клинописна библиотека на Царя, ме накара да си спомня как Бог е създал човеците. И тогава дръзнах да интерпретирам Сътворението така: В началото бе Словото, а Словото беше от … глина. Изпечена в унищожителните пожари на превратностите глина, за да ни напомня, че глина сме били и глина ще станем и в този толкова ценен и къс отрязък от време, от първия писък, до последния дъх, трябва да успеем и оставим поне една чертичка по нея. Дали ще има кой да ни прочете? Няма значение. Усилието не търси отговори. То ни е дадено, за да опитаме.
„Много съм тъжен. Какво се случи, че потънах в скръб ( заради смъртта ) на моя мъничък принц? Ако той можеше да бъде излекуван, бих дал половината си царство, за да го спася…“
Всъщност, в ограничените с начало и край, отсечки от живота, единствената проява на личното ни безсмъртие, е любовта. Няма ли го този, с когото е било пълно сърцето ти, то бие само, за да повика смъртта. И тогава я разбираш наистина, онази, най-страшната смърт, отредена за теб, обикновения смъртен. От нея няма спасение, защото си останал без смисъл. Може би империите рухват след своите владетели, защото те, бидейки само велики човеци, повличат след себе си великите души на своите велики царства.
ПРЕМИНАВАНЕ
„Много съм тъжен. Какво се случи, че потънах в скръб ( заради смъртта ) на моя мъничък принц? Ако той можеше да бъде излекуван, бих дал половината си царство, за да го спася…“
Всъщност, в ограничените с начало и край, отсечки от живота, единствената проява на личното ни безсмъртие, е любовта. Няма ли го този, с когото е било пълно сърцето ти, то бие само, за да повика смъртта. И тогава я разбираш наистина, онази, най-страшната смърт, отредена за теб, обикновения смъртен. От нея няма спасение, защото си останал без смисъл. Може би империите рухват след своите владетели, защото те, бидейки само велики човеци, повличат след себе си великите души на своите велики царства.
ПРЕМИНАВАНЕ
Недей. Утре отлитам, а ти ще останеш тук.Чух това изречение, прошепнато в устните на двама влюбени, които се целуваха под гигантските статуи на крилатите бикове, в претъпканата от посетители секция, посветена на Вавилон, точно преди изхода с парадните колони. Той – руса английска земя, оскрежена от безснежната зима. Тя – тъмно екзотично небе – бурно преди отлитането. Наоколо всички преминахме – мигове и впечатления, думи и помисли, възхищения и умора, възрасти и езици, тя и той.
Няма нищо по-възкресително от чаша горещо кафе. И докато го отпивах на глътки, навън февруарското слънце премина в зениците ми с топъл карамелен отблясък. По „Коптик стрийт“ преминаха азиатски туристи, разграчени след гидове с ярки чадъри. Ухаеше на цигари. Миниатюрните магазинчета за шотландски стоки намигнаха с прозорчетата си, а ярките карета на шаловете им преминаха по улицата, прегърнали чуждестранните рамене на своите купувачи.
Заповядайте отново, очакваме ви, изпратиха ни служителите от Британския музей и преминаха в своите разговори. Парадът от коли и таксита се заточи по улицата, малко мързеливо, малко неориентирано, малко неделно. След него преминаха няколко чужди думи и догониха своите собственици. Усетих ръката му, заровена в лъчите на косата ми и си казах наум, че той умее да ме повика обратно.
Слънцето реши да си тръгне.
Остър вятър премина в телата.
Градът се прибираше в къщите си.
Последна строфа в неделя.
Лондон е тежка поема. Не можеш никога да я прочетеш. Можеш само да я усетиш, докато преминаваш през нея.
Здравка Владова-Момчева, Лондон
Няма нищо по-възкресително от чаша горещо кафе. И докато го отпивах на глътки, навън февруарското слънце премина в зениците ми с топъл карамелен отблясък. По „Коптик стрийт“ преминаха азиатски туристи, разграчени след гидове с ярки чадъри. Ухаеше на цигари. Миниатюрните магазинчета за шотландски стоки намигнаха с прозорчетата си, а ярките карета на шаловете им преминаха по улицата, прегърнали чуждестранните рамене на своите купувачи.
Заповядайте отново, очакваме ви, изпратиха ни служителите от Британския музей и преминаха в своите разговори. Парадът от коли и таксита се заточи по улицата, малко мързеливо, малко неориентирано, малко неделно. След него преминаха няколко чужди думи и догониха своите собственици. Усетих ръката му, заровена в лъчите на косата ми и си казах наум, че той умее да ме повика обратно.
Слънцето реши да си тръгне.
Остър вятър премина в телата.
Градът се прибираше в къщите си.
Последна строфа в неделя.
Лондон е тежка поема. Не можеш никога да я прочетеш. Можеш само да я усетиш, докато преминаваш през нея.
Здравка Владова-Момчева, Лондон