ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

С писателката Теодора Димова разговаря Ивет Лолова

10 март 2015

 
Теодора Димова е дъщеря на писателя Димитър Димов. Завършва английска филология в СУ "Кл. Охридски". Била е преводач, журналист, преподавател по английски. Сега работи в БНР. С всяка своя пиеса, с всеки свой роман тя бърка с пръст в раните на обществото и разтърсва мисленето ни. Текстовете й като стил и тематика са разпознаваеми, "само нейни" - такива са пиесите “Кучката”, “Змийско мляко”, “Без кожа”, “Невинните” и романите “Емине”, “Адриана” и “Марма. Мариам”, "Майките" и "Влакът за Емаус".


* * *

Каква е ролята на влака в романа с неговия приспивен, монотонен ритъм
Като че ли това е метафора за живота, който проспиваме, живеем неусетно и несъзнателно?

 

 


Влакът в романа е изключително важен, цялото действие се случва там, доколкото изобщо има външно действие, външен сюжет. Един човек пътува, а друг човек го чака на перона на една гара. Влакът е метафора на нашия живот, ние непрестанно сме в ритъма на ежедневието, понякога – щастливо или не – излизаме от този ритъм, като че ли навлизаме в тунелите на миналото си или на бъдещето си.

Казвате силни думи за църквата, която се е обезцветила и е загубила духа на Христос, за формалната страна на ритуалите. Не се ли страхувате, че ще се засегнете някои хора, които ще се познаят?

Имах колебания, страхове, смятах да съкратя тези страници, които критикуват язвите в църквата. После разбрах, че това няма да е честно спрямо читателите ми, защото те очакват от писателя да изказва, да артикулира нещата такива, каквито са. Много пъти са ме обвинявали, че казвам силни думи по отношение на съвременния ни живот, например в романа ми „Адриана” има подобни няколко страници. Когато нещата се изказват през болката, през уязвимостта – тогава и най-тежкото може да се разкаже. Във „Влакът за Емаус” се разказва на пръв поглед за почти непоносими неща, за страха ни от смъртта, за неговото преодоляване - по някакъв начин - но като цяло усещането, което книгата оставя, е просветляващо.

Още със заглавието и непрестанно в романа преплитате евангелския сюжет със сегашното ни времеИма ли място за християнска вяра днес в нашия твърде материален свят?

Мисля, убедена съм от собствения си опит, че човек не издържа да живее без Бога. Животът му е непълен, непълноценен, непълнокръвен, човек вечно търси божието присъствие, гладен е и е жаден и с нищо не може да се засити, в нищо не може да намери успокоение и тишина. Това е свръхболезнено състояние, което се мъчи да се скрие под различни механизми, формули, цели. Най-често срещаната защита е неимоверно, уродливо разрастване на егото, едва ли не осезателно виждаме как гордостта разпуква личността, прави я надменна, зла, злъчна, в крайна сметка отблъскваща.

Казвате в едно интервю, че писането е боравене с рани. Равносилен ли и писателят на лекаря и може ли да излекува раните докрай?

Литературата трябва да бъде духовна, трябва да лекува. Но за да лекува, първо трябва да посочи раните, да ги види, да ги изрече, да обърне вниманието върху тях. А това е неимоверно тежко. Писателят също трябва да има крайна цел, посока, знание накъде води читателя. А това се случва след много лутане, след много пропадане, падане, след много рани. Умението да виждаш в човека не само недостатъците, покварата, греха, а също и първоначалната му неизкоренима красота се придобива трудно, всъщност се придобива единствено чрез вярата.

Книгите ви са тъжни, болезнени, вие самата на какво се смеете, какво ви радва?

Не ме радва, не се смея на фалшивата радост, на кухата празничност, на безсмислената екзалтираност. Страданието и тъгата са по-голямата част от нашия живот, само когато минем през тях с отворени очи и сетива, можем да придобием новите очи, новото сърце на пътниците за Емаус. С тези премрежени от злободневие и фалш, и злъч очи не можем да видим тихата радост, тихата светлина.

Има ли надежда за промяна в човешкия живот

Наскоро излязоха две книги на сръбския психиатър и богослов Владета Йеротич. Там той казва как във всеки от нас живее езичникът, старозаветния човек и християнинът, как тези три „съставки” са в непрекъсната динамика. Това е приказното в нашата вяра, че във всеки един момент можем да изхвърлим ветхия (именно така се изписва – ветхия) човек и да се преродим, да станем други, да облечем чиста и светла дреха. Но трябва да живеем в църквата и в нейните тайнства

 Кратко интервю с Теодора Димова за романа й"Влакът за Емаус" (издателство "Сиела")

сайт kafene.bg