ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

С културолога проф.Ивайло Дичев разговаря журналистът Емил Спахийски

26 февруари 2015

 

 
Интервю на Емил Спахийски с културолога проф. Ивайло Дичев за все по-агресивните маркетингови стратегии на религията, за българската нация, за сувенирната и дисниленд култура
 
- Когато терористи избиха карикатуристите от „Шарли ебдо”, светът се потресе от това докъде може стигне религиозният фанатизъм. Чисто естетически има ли проблем в това да осмиваш вярата на друга общност, проф. Дичев?
- В съвременния свят религията настъпва по всички фронтове. За исляма ясно. Православната църква е дясната ръка на Путин в Русия. Национализмът на Моди в Индия е подплатен с антиислямски хиндуизъм. Чаените партита в Америка са често протестантски фундаменталисти. Затова случаят във Франция е толкова важен: става дума за защита на светската държава, не просто за свободата на журналистите. По-стари хора, които са живели при една друга теокрация - комунистическата, помнят какво значи това някой да решава какво да мислиш.
 
- Европа на християните ли трябва да бъде?
- Европа не е християнска. Тя е място, където след дълги борби, горене на клада, мъчения, кръстоносни походи, книги, открития и най-вече ужасните религиозни войни до ХVII в. религията е била изтласкана в частната сфера. Европа е място, където се е случило Просвещението. Различно е развитието, но със сходен резултат днес в другата най-стара цивилизация - Китай, конфуцианизмът не е религия, а набор от предписания за почитане на старите, за спазване на обичаите. Защо? Защото няма как да съжителстват много хора с различни ценностни нагласи, без едните да изколят другите: единственият начин се е оказал това да се изработи една неутрална публична сфера, където никой да не налага своите религиозни убеждения на другите. В ерата на глобализацията светското публично пространство става още по-наложително, защото смешението вече не е само между католици и протестанти - то е глобално.
 
- Каква е ролята на интернет?
- Интернет прави така, че всеки мигновено може да се почувства обиден във всяка точка на планетата от всеки друг. Представете си - монтират в дома ви една уеб камера и някой евреин чува еврейския виц, който разказвате на жена си. „Шарли ебдо” е малък вестник в купонджийския дух на 1968-а - медиите на мейнстрийма във Франция съвсем не си позволяват такива волности. Още по-неизвестен беше датският „Йеланд постен”, където публикуваха карикатури на Мохамед. Само интелектуалци четат прекрасния писател Салман Рушди, за когото Хомейни обяви фатва и го обрече да живее като преследвано животно вече 25 години.
 
- Въпросът е докъде може да стигне това?
- Всичко може да се случи. Утре може някой хиндуист да се почувства обиден, че ядем телешко, вдругиден християнските креационисти ще ни забранят да преподаваме еволюционната теория. Вече години наред ислямски държави начело с Пакистан - верен съюзник на САЩ, опитват да прокарат в ООН резолюции срещу богохулството. Слава Богу, Западът все още се съпротивлява, макар че в различни страни, например в Ирландия (!), такива закони действат. Тук има едно двусмислие, което трябва да проясним: обиждам някакви конкретни хора или изказвам мисли за съществата, в които те вярват? Да си представим, че вие вярвате в Дядо Коледа. Ако кажа, че сте инфантилен заради тази си вяра, ще ви обидя и може би ще имате право да ме съдите. Ако обаче кажа, че персонажът Дядо Коледа е създаден от един американски карикатурист - това би попаднало под ударите на закона за богохулство и в Пакистан би се наказало със смърт. Борбата за светска държава не е расизъм, тъкмо обратното.
 
- Върви ли светът към сблъсък на ценности и цивилизации?
- Това настъпление на религиите, разбира се, носи насилие. Говорим за нов тип религии - религии, които индивидът избира като един вид лайфстайл. Ще ви дам нашенски пример. Жени се човек и казва - ще ида в еди-коя си църква, защото е много шик, препоръчаха ми еди-кой си поп... Нали разбирате колко различно е това от времето, когато човек се ражда в енорията си и умира в нея. Или вземете тия бойци, които живеят в западните демокрации с мобилния телефон и тъчскрийн навигатора на колата и в един момент се вдигат да пострелят за славата на Аллах в иракската пустиня. Същите ги имаше в югославските войни, уикендови бойци ги наричаха - едните православни, другите католици, третите мюсюлмани. …Религиите стават нещо като корпорации, борят се за клиенти на глобалния пазар. Религията е все повече приватизирана, търси все по-агресивни маркетингови стратегии.
 
- В Европа има силни антиислямистки движения. Ислямът ли е проблемът?
- Европа и развитият свят не са християнски, а секуларизирани общества, в които религията няма политическа роля. Вярата е интимен проблем на индивида, семейството, но религиозните авторитети или свети писания не управляват обществата. Ислямът се разпространява в по-неразвити общества, където той има много важната роля да умиротвори населения, раздирани от племенни вражди, често основани върху различни вярвания. Но за разлика от християнството, което възниква като революционна по дух религия на градска беднота, робите и жените, изправили се срещу господстващата империя, ислямът е от самото начало религия на властта. Мохамед е военачалник, можете да видите сабята му в Истанбул (никъде няма меч на Исус!). Оттук някои правят извода, че ислямът е религия на насилието и войната, забравяйки впрочем, че най-много хора в историята са избити от и заради християнството (епизодите с ацтеките или монголите са относително кратки). Изводът е друг: ислямът е почитане на реда, самата дума означава „подчинение”, в смисъл - на религиозната норма. И това дава на тези култури много векове стабилност, дори в определени периоди - мир. Сегашните идеолози злоупотребяват с тази традиция, за да мобилизират бойци в битка за властта.
 
- Власт над какво?
- Битката сега е глобална, не за овладяване на държави. Ще я разберем по-скоро чрез сравнение на такива вериги като “Макдоналдс” - една марка, която ви дават да разработвате локално на собствен риск срещу заплащане на авторско право с марката „Джихад интернешънал”. Вероятно ще се окаже, че убийците във Франция не са организирани от никакъв център. Според мен става дума за нов феномен: има си хора, които вярват по стария начин, зараждат се обаче и тези приватизирани глобални брандове. С тях ще се пребори не християнството - което също така мутира и се приватизира, а една нова глобална светска държава, основана на права и достойнство за всички.
 
- Любен Дилов коментира за изборите преди време първата победа на Бойко Борисов така: „Народът искаше юнак и си получи юнак.” Продължаваме ли да мечтаем за спасителя?
- Трябва да се запитаме до каква степен сме нация. Разликата между етнос и нация е в това, че втората има легитимни институции. У нас няма абсолютно никакво доверие в онези, които ни представляват. Оставете политиците. Кои журналисти са безспорни авторитети, на които сме готови да повярваме в трудни ситуации? 96 на сто недоверие в съдебната система. 65 на сто смятат, че всеки, който има един милион, трябва да лежи в затвора („Галъп”). Образованието - всяка година има по един скандал около това какво се преподава или не се преподава на децата ни... Никой у нас не чака спасителя, чакат отмъстител, който да накаже всички онези, които имат някаква власт. Наричам това синдрома „Левски”: главният герой на тази култура е не цар или държавник, не индустриалец или учен, а революционер, предаден от своите и умрял, без да постигне целите си. Нека зпочнем с изграждане на доверие, с оценяване на реално постигнатото, а не със съжаление за това, което е могло да се случи. Това не е само въпрос на добра воля - трябва публичният човек да е видим, да знаем доходите му например. Скоро научих, че в Норвегия всички данъчни декларации са публични, т.е. знаят кой какво получава. За България това ще е чудесна стъпка.
 
 
- Защо гърците, макар и длъжници, имат гордост да се опълчат, а ние, българите, мълчим и за най-дребни несправедливости?
- Гърците с един замах се отърваха от двата си корумпирани политически клана, свързани впрочем там дори с роднински отношения. Няма как да не се възхищаваме от това. Битката на гражданското общество там започна преди 5-6 години и не само постигна опрощаване на милиарди, но и събуди истинско възхищение в лява Европа.
Ако се върнем към ХIХ век, ще видим, че гърците са изключително добри в печеленето на симпатии -въстанията в Пелопонес раждат многобройни панеленистки комитети на подкрепа в континента и в последна сметка великите сили позволяват възникването на гръцка държава. По този път минаваме по-късно и ние, но мащабът на симпатията е несравним. После много десетилетия свободна Гърция живее с подобни дългове, преговаря с кредитори, същото е като сега. И някак се оправят, винаги са на страната на силните.
Защо казвам това? Защото простите счетоводни сметки са само част от историческия процес, в него има политика, символи, мобилизиране на културен ресурс (ще наложили Германия диктат на „люлката на демокрацията” и пр.). В европейски план гръцката електорална революция среща една тенденция в цяла Европа за преоценяване на политиката на икономии…Ако в Германия са враждебни, във Франция посрещат с много повече ентусиазъм Ципрас - и не защото мнозинството сега там е социалистическо, а защото самият стил на управление в тази страна е на много повече политическа намеса в икономиката. В ЕС започнаха сериозни преоценки на монетарната идеология, която доведе до задушаване на растежа. Европейската централна банка започна да изкупува държавни дългове чрез еврооблигации, Комисията тръгна да провежда кейнсианския план на Юнкер за многомилиардни публични инвестиции.
Разбира се, не знаем накъде ще върви Ципрас: към онова, в което гърците са най-добри-преговори, лобиране, търговия, или към конфронтация и шантаж. В първия случай той може се впише в една промяна, която да измъкне не само неговата страна от маразма. Във втория може да повлече след себе си други несистемни партии, които да атакуват установения европейски ред. Първи в сондажите са испанската “Подемос”отляво, френскиятНационален фронт отдясно. Марин льо Пен иска ни повече,ни по-малко от това да излезе от еврото и да откаже примата на европейското законодателствонад френското, което е практически краят на Европа. В тази посока мейнстриймът на Европа може да се уплаши и да реши да го накаже показно и тогава вече гръцката трагедия ще е голяма. Не ми харесват някои първи стъпки на Ципрас като този съюз с деснопопулисткатапартия на независимите граждани, министъра на финансите, чието номиниране събори атинската борса, глупавото настояване на обидата и достойнството. Във всеки случай нека стискаме палци на гърците и да не злорадстваме…
 
-…Има ли нужда българската култура от защита, от бастун или трябва да се уповаваме на либералните ценности за свободата на конкуренцията?
- “Култура” е трудна дума. Според управляващите от последните години (например министър Рашидов) тя трябва да е бизнес, да привлича туристи - като вид сувенирна индустрия. Да се отчита финансово - например няма значение каква простотия се поставя в един театър, въпросът е да има посетители.
Най-безумното нещо днес е строежът на крепости из цялата страна - не реставрация, а истински Дисниленд - къде по-откровен, къде с претенция за историчност. Построени са над трийсет, готвят се да направят още над сто, доколкото чувам. След като унищожихме Черноморието с евтинждийски хотели, които не могат да си покриват масрафа, сега ще покрием територията с крепости, след което ще започнем да се вайкаме, че няма туристи. Представяте ли си всичките тези милиони да бяха вложени в балнеолечение, в селски туризъм, в екология!...
Културата е общуване. Ако искаме да има социална тъкан, трябва да мислим за това къде излизат хората, какво им предлагаме да видят, да обсъдят. Трябва да започнем оттам - от местата за култура. По какъв начин се променя съвременното кино, дали е само тъмна зала и екран? Каква роля имат фестивалите и градските празници, все кукери и носии ли трябва да бъдат или нещо друго? В този смисъл културата е част от градското пространство, тя е повод за контакт между хората, различен от напиването в кръчмата. Ако започнем да си говорим повече и по-богато, постепенно ще стигнем и до политиката, и до морала, и до икономиката.
 
Нашият гост
Проф. Ивайло Дичев е роден на 28 март 1955 г. в София.
Професор е по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”, преподава във Франция, САЩ и други страни. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството.
Пише разкази, романи, есета. Носител е на наградите за есеистика „Паница” (1999), „Черноризец Храбър” (2002) и „Димитър Пешев” (2005).
 
С културолога проф.Ивайло Дичев разговаря журналистът Емил Спахийски
 
Публикува се по:
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4569618