ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Писателят Георги Данаилов за кинорежисьора Рангел Вълчанов

28 януари 2015

 

 

100 години българско кино
Рангел Вълчанов - личност от тези, които все по-рядко се срещат
 
Юбилейните дни, по какъвто и да е повод, винаги носят в себе си тъга. Защото всеки юбилей е спомен за дълги усилия, благородни намерения и неосъществени надежди. Сто години българско кино! Всяка късна вечер седя пред телевизора, напрягам взор, удържам съня и си припомням. Мъча се да позная кои са тези млади хора на екрана. Боже, та това е Наум Шопов, колко е бил строен, дори хубав! Няма го вече!

Къде са красавиците от дните предишни? Къде е ланският сняг

Това Пацо ли е? Пацо, разбира се. Толкова млад! Ами млад, всички сме били млади. И него вече го няма. А ето и Калата! "Инспекторът и нощта", кой го беше правил този филм, Сценаристът Богомил Райнов се познава по езика, монолозите, почти афористични, и нескрито нравоучителни…Макар и толкова стар, филмът се държи. Дъжд! Калоянчев върви мокър с подгизнала шапка… Край!

Режисьор Рангел Вълчанов.
И усещам, че очите ми овлажняват

Двадесет години след "Инспекторът и нощта"… Созопол. Градът все още не беше започнал да погрознява. И ето че за пръв път откакто сме се виждали "на живо" Рангел ме спира и заговаря без всякакъв увод: Напиши ми един сценарий!

Щях да се спъна в тротоара. Аз! Сценарий на Рангел!. Боже! Този човек ме пързаля. Погледнах го. Лицето му беше сериозно.

- Не мога!
- Не искаш?
- Не, не мога!
- Защо, бе батко?

Той беше осем години по-възрастен от мене.
 
- Защото знам, че каквото и да напиша, ти няма да го харесаш.
- Мислиш?
- Мисля. - Замълчах и добавих: Единственото , което можем да направим е да го напишем заедно.
- Ти и аз?
- Ти и аз.
- Леле! – каза той.

Така започнаха нашето познанство и сътрудничество, и с годините те се превърнаха в сърдечно приятелство. Той си отиде пръв. Останах сам, но щастливото и благодарствено чувство, че съм срещнал и работил с един неповторим човек, не ме е напуснало…

Преди седмица по една от българските телевизии, един възпълен, потен и плешив главен редактор на спортен вестник, осведомен по всички духовни, икономически и демографски проблеми на планетата, заяви, че освен у нас никъде по света не се прожектират български филми, така че оплакванията на кинодейците за повече средства са неоправдани. Прав беше, защото мислеше за изкуството, като за вид спорт!

Самият Рангел обичаше да казва:
Нас от Драгоман нататък, кой ни знае?

Но не искаше да спомене, че него го знаят още от втория му филм чак в Лос Анжелис, че и в Лос Аламос, че "Лачените обувки" му донесоха златна награда от Индия. Не, той не беше скромен, той беше шоп! Обичаше да спори, заради самия спор и ми предлагаше: Ти защищавай Айнщайн, аз пък ще твърдя, че Гунди е по-велик!

Идваха му на ум неподозирани сравнения -  "Тя прилича на неоправен креват!", "Този сценарий започва да прилича на сънищата на Бари". Бари беше моето санбернарско куче, което ни помагаше за сценариите. Спеше дълбоко, проснато край масата ни и от време на време раздвижваше краката си с грамадните лапи сякаш подгонва съседските котки. Явно сънуваше и само Рангел разбираше какво. Живеехме в старата селска къща в Ковачевица, работехме усърдно, вечер се събирахме с приятели, Рангел почти не пиеше, аз напротив. Той се ядосваше, че си губим времето и че в това село животът бил "ред приказки, ред пържоли", а "звездите на небето са като прасета."

Вечери наред настоявахме да изпее неговата любима шопска песен, той се офлянкваше. Молихме го, молихме и най-накрая след дълги увещания, той рязко стана от масата и слезе в мазата. Не се появи дълго и по едно време някой изшътка: Тихо! Млъкнахме и чухме. отдолу да се носи гласът на Рангел. Той пееше и повтаряше една и съща извивка. " Репетира!" – възкликна някой. "Не, батко, разпявам се!" – и нашият режисьор се появи на чардака. Седна на мястото си, запя тихо, нежно и ние се захласнахме!
 
Въображението на Рангел
беше натъпкано под ужасно високо налягане в стоманена бутилка


Вентилът му трябваше да се отваря внимателно, защото, когато Рангел си харесваше някоя сцена, той й се любуваше, коткаше, разширяваше и ако изтървеше вентила тя можеше да взриви целия филм. Слава Богу, той умееше да се въздържа, макар и през сълзи.

Рангел беше актьор, това бе учил в академията, никаква режисура, но очевидно желанието да прави спектакли му изглеждаше по-привлекателно. Той знаеше, че има артистична дарба, но не е Лорънс Оливие. Когато поставяше някоя пиеса изиграваше всички роли – мъжки, женски – няма значение. Естествено, изпълваше се със съмнения, че героят може да се представя и в различна светлина и тогава се спасяваше от собствените си представи.Така героите на "Малкия остров" в предсмъртните си сцени, бяха верни на личността си, а Рангеловият светлик превръщаше тези кадри в най-разтърсващите мигове от филма. Аз все още помня очите, погледа и челото на загиващия Стефан Пейчев, а толкова много филмова смърт е минала безследно пред очите ми.

Рангел винаги са стараеше да открадне нещо от актьорите си. Правеше го, когато се убедеше, че му се предлага хубаво, оригинално решение. И го забравяше, щом усетеше някаква суетна прищявка. Той беше освободил въображението на Калоянчев, радваше му се, но безцеремонно забраняваше всеки естраден повей. Затова, за мен, образът на бай Деньо от "За къде пътувате" е връх в превъплъщенията на великия артист.

По време на цялото си половинвековно творчество Рангел Вълчанов

не получи нито една "Златна роза",
това означава, че не направи нито един подмилкващ се филм

Не изповядваше закостенели идеологии, мъчеше се да разбира света и обичаше индуската мъдрост "Само Брама знае защо става така, а може би и той не знае!"

И аз не знам какво знае Брама, не знам и какви са делата Господни, но защо Рангел трябваше да изживее толкова жестоки мъки, болки, страдания през последните години от живота си, докато смъртта се смили над него, не проумявам. Явно и Брама не знае защо. Това, което със сигурност мога да твърдя, е, че Рангел Вълчанов беше ярка личност в нашата култура, от тези, които все по-рядко се срещат. И днес, когато се отбелязват сто години българско кино, нека по-често си спомняме за него, въпреки че той няма да ни обърне внимание, не сме го заслужили!
 
Снимка: Рангел Вълчанов и Георги Данаилов на Зимната Аполония в Созопол през януари 1987
Публикува се по: