ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Димитър Боримечков(Молдова): Нося в сърцето си една моя България

19 март 2013

  

Димитър Боримечков е журналист, който пише поезия и проза, занимава се с фотография. Това, което ме впечатли, когато се запознах с него, е искреният патриотизъм, който е намерил отражение не само в творчеството му, а и в целия му живот.
…Хора като Димитър Боримечков са пример за това, че думата родолюбие е все още жива в българския език и дори днес, заради глобализацията и усиления културен обмен повече от всякога имаме нужда от нея.
Освен това разбрах, че патриотизмът е заразителен. Прочетете книгите на Димитър Боримечков и веднага ще "го пипнете".
Димитър Боримечков е роден на 1 май 1949 г.в Молдова, град Тараклия. През 1981 г. завършва журналистика в Кишиневския университет. Публикува стихове, проза, есета, репортажи и публицистични материали в българските вестници „Родно слово”  (Кишинев), „Роден край” – (Одеса, Украйна), „BG по света” (София). От 1991 г. е редактор на литературно-публицистичния вестник „Български глас” (Тараклия).
Автор е на книгите „Вселена на откровения” (Лирична проза за деца), „Синята далечина” (Стихотворения), „Аз искам утре да живея пак” (Стихотворения, лирични миниатюри и дневник). Подготвил е „Границите на духа” - сборник с интервюта на известни учени, писатели, журналисти, културни и религиозни дейци.

Стихотворения и миниатюри за деца на Димитър Боримечков са включени в учебниците за втори, трети и четвърти клас в Молдова.

…От кога пишете стихове? От кога проявявате интерес към фотографията?

Вероятно бях палаво момче, все нещо търсещо. То пък, честно да ви призная, и сега, в третата си възраст, каточе ли съм същият. Тогава, през 60-те на ХХ век, за добро в моя роден град Тараклия, който се намира в южната част на Молдова, имаше пионерски дом. Аз, като 10-11-годишен, ходих на различни кръжоци. По едно време рисувах - исках да стана художник. После ме увлече фотографията. Баща ми, добър дърводелец, ми направи дървен фотоувеличител, който е домашна реликва. Какви мигове съм преживял! Колко снимки съм направил!
Пазя някои от първите си снимки и образа на ръководителя на кръжока - Александър Логинов. На една от последните ми срещи с него казах му, че професионално се занимавам с фотографията, показах му и някои от моите снимки. Погледна ме с добрите си очи, похвали ме: "Митя, виждам, че ти изпревари своя учител. Продължавай да правиш хубави снимки - за печата, за изложби". Сбъднаха се неговите думи: много мои снимки бяха публикувани и представени на изложби в Молдова, Украйна и България.
Когато бях вече в пети клас, в новата ни училищна сграда дойде нов учител - по руски език и руска литература.Младата българка Анна  Калчева, току-що завършила педагогическия институт, ме окуражаваше в литературните ми заложби. Логично е, че първите си стихотворения съм прописал на руски език. Много по-късно, когато в Бесарабия започна процеса на Българското Възраждане, пишех материалите за вестниците и стиховете на майчин език.
Поетичните ви книги излязоха в годините на Българското Възраждане в Молдова…
Когато наближавах 50-те години, бяха отпечатани на български език три мои книги – първите две в Кишинев, в българското издателство "Родно слово", а третата в българската престолнина Велико Търново.
Книгатами "Границите на духа. Разговори за Бесарабия" е отпечатана през 2008 г. в електронен вариант от издателство LiterNet, Варна. Стихове, както и кратка проза, пиша от края на 90-те години на ХХ век.
Как и защо решихте да дойдете да живеете в България?

Преди повече от 20 годинисе запознах с Мирчо Сливенски, който също е с бесарабски корени. И оттогава сме приятели. Преди години, когато идвах в България, в столицата й София, отсядах при него. През 1999 година Мирчо започна да прави пристройка към къщата си. Трябваше му човек, който да му помага. Помагах му и живях при него цели шест месеца. Той е творческа личност - композитор, журналист, фотограф и куп други неща.
Допаднахме си, все пак имаме общи интереси, от една черга сме. Духовни близнаци ни наричаха. Спахме глава до глава и си говорихме за много неща, та и досега все още не сме се наговорили и наприказвали. През годините на нашето приятелство Мирчо ме запознаваше с много хора, все творчески, все известни личности. Това ме окуражаваше и ме направи още повече българин. Един от общите ни приятели беше инж. Светослав Стоянов, Бог да го прости. Много добър човек беше. Интелигентен. Възпитан. 

Славчо, както всички го наричахме, ме учеше правилно да говоря български език и с лека намеса поправяше моите публицистични материали и литературните ми произведения. Той остана в сърцето ми и винаги ще го споменавам с добри думи.
И М. Сливенски, и Св. Стоянов, и много други мои приятели са ми помагали и ми  помагат да се чувствам добре като човек и да се реализирам в българското културно пространство като творец, както и да обикна моята и нашата България и хората й, които живеят на тази земя.
Разбирам, че България е много скъпа за вас, тя е в мечти и мисли…

…България за мен си остава свята.За България бленувах и продължавам да бленувам и да пиша за моята България възторжени думи, която за мен е не само обич и радост, а и приказен свят.
Обичам България, защото е моя и е единствена и неповторима. Защото и аз съм един от нейните синове. Тя ми е  нужна като мила майка, като глътка въздух, като "една калория нежност" (Георги Данаилов).
Аз, един Димитър Боримечков, може би съм идеалист, романтик, който безкрайно обича тази приказна страна -- България. Дори и откъснат близо 200 години от корена, аз, един от хилядите потомци на прокудените българи, бил съм и си оставам българин по кръв и по дух.
Никой и нищо не може да заличи българското ми име и да отнеме българския ми дух. Влюбен съм в България, в езика български, в културата и традициите на моите прадеди и съвременници. Много съм щастлив, когато имам възможност да се потопя на живо в истински българското. България за мен не е временна спирка…
С поета и журналиста Димитър Боримечков разговаря Ивет Лолова,
LudiMladi.bg
Незначителни съкращения

Публикува се по:
 
http://www.ludimladi.bg/?p=view&aid=780
 
Бел. ред.”Родина” Димитър Боримечков сътрудничи при осъществяването на съвместни инициативи с Държавната агенция за българите в чужбина. Нееднократно е представял в Музея „Земята и хората” в София негови фотографски изложби, посветени на живота и духовността на бесарабските българи…
 
 
Мен ме мами синята далечност
Димитър Боримечков
Мен ме мами синята далечност,
мен ме викат белите тзвезди.
Искам да остана в тази вечност, 
гдето има слънце и мечти, 

гдето има радост и надежди,
здраве и усмихнати деца...
Гдето с обич нови песни пеят - 
и душа откниват, и сърца.

Мен ме мами синята далечност,
мен ме викат белите звезди.
Но, уви, отдавна съм обречен
тих да легна в меките бразди.