Обгръща ме море от нежен шепот. Георги Н.Николов за поезията на Людмила Билярска(САЩ)
Поезията на Людмила Билярска(САЩ) представя
Георги Н. Николов
В енигмата на битието, през епохи и общества, символът „жена” мени своя ореол. Не се проминя космичният смисъл, вложен в същността й. От искрите на Едемския рай, през войни и теистично отрицание, в ренесансов култ и класово обезличаване и до безсмъртието. Тя е зрим, чувствен олтар на живота, извисен из всички кътчета на планетата Земя, без който е невъзможен кръговратът на биологичните поколения. Подхранва копнежите на любовта. Тя е тихото пристанище на дома, в което мъжете стават мъдри деца, упоени в спомена за миналото време. Тя е икона на всеопрощаващо добро, вулкан от упойващи страсти, в който изгаряме, радостно жертвоготовни. Жената е блясък от Троянската война, древна хетера, приятел-изповедник за съкровени тайни. Тя е и нестинарски огън, и ледена сълза. Тя е и слънчев лъч, разпръскващ бедите, щом в най-трудните моменти вопълът е - „мамо!” Изпитваме неосъзнат копнеж отново да се върнем в нечий ласкав скут, където пак ще бъдем защитени от всичко и от всички и най-вече от изменчивата човешка природа, на която сме подвластни.
Може ли в ХХІ в. да говорим за „мъжка” и „женска” поезия? Съществува ли подобно разграничение в народопсихологията, определящо цвета на интелекта? Може би биологичният индекс на личността доминира върху белия лист? Не... Двигател за всяко творчество е разбирането на автора за мястото му в отреденото късче живот, където с лира най-вярно да вгради дарованието си в гражданската пирамида, да обоснове посланията си до обществото. И да бъде негов изповедник от рубежа на личностното „аз” с надежда за разбиране и взаимност или да бъде анатемосан с равнодушие, преграждащо мястото му към съзнанието на идни поколения. Нека времето да реши! В лириката на Людмила Билярска, която живее в щата Индиана, САЩ, то и сега подсказва поетична дълговечност -човешка, личностна, обхватна, пречистена в купел на омайваща женственост сред динамиката на сивото ежедневие. Над всичко, написано от нея, мощно звучи химнът на любовта.
Без теб не бих видяла, че морето
е с толкова безкрайна синева...
Какво без теб са чайките над него:
досадни птици, търсещи храна...
Без теб не бих дочула как в гората
дърветата загадъчно шептят.
Какво без теб е залезът при вятър:
обагрени в червено небеса.
...............................................
Подай ми, както винаги ръката.
Подай ми топлата си силна длан.
Със теб да преоткрия красотата.
Онази – вечната... В света голям. „Признание”
Поезията на Билярска е лъчиста дъга от реални символи, защото се корени в делничност, освободена от оковите на познатото и повтарящото се. Виждаме в нея мултипликацията от умиращ ден, закодиран в изгрева на следващо утро и нежното докосване на жената – лирически герой, превръщаща дом, семейство, традиции, човешки стремления в ритуален кодекс на бита. Тук всичко е свято. Поднесено e върху сцената на един задъхан свят, устремен неясно накъде, често забравил родна стряха и мили гласове над детската люлка, избледнели ликове на човеци, дали криле за полет на ново ято, преди да се прислонят под стряхата на гнили кръстове нейде си и в забрава. Те не ни зоват – чакат ни. И ние ще отидем при тях. Като жълти листа, обрулени от вихъра на времето, но дотогава всичко трябва да се изживее истински, непресторено, красиво, търсещо, жертвено, всеотдайно и без остатък. Това е посланието, отправяно от Людмила в разговор с читателите. Животът е познание. От него отпиваме, взирайки се в своята собствена съдба...Човекът е зрящ слепец, вперил поглед в собствената орис – грапав килим от познания и грешки, дарявана и молена прошка за врагове и за близки, и в момент на труден размисъл за себе си. Защо ли любовта ни пречиства, а злобата не?! Добротата излъчва топло доверие, а равнодушието към близките ни ни напомня за студена пустош. Лириката на Билярска е размисъл за правото на жената да гради равновесие в своя мъничък свят, без който върху планетата Земя господар ще е хаосът. Нейният ореол на святост е маякът, който отчаяно търсим в лепкавия мрак на нихилистична апатия:
И ако Бог със своята сълза
миросал е, докосвайки челата...
При мен решил, че трябва и това –
и болката добавил със сълзата.
С пожарите орисана вървя.
Не огънят, а болката ме пари.
Свещица ли понесъл си в ръка?
Ела до мен, с искра ше я запаля! „Вземи искра”
Творчеството на Людмила Билярска е изтъкано от нежни звуци на цимбал. Често кани в храма тъгата, а ние сме съпричастни с нея. Авторката е мислеща, аналитична натура, от която не убягват редица истини: като тази за приближаващата есен на годините и равносметката от тях, било за протегната длан между надеждите на младостта и постигнатото, разсъждения за човека, делил с теб хляба, виното, крил дълбоко в себе си копнеж да излети от семейното гнездо, макар че там е вградил духа и сърцето си. Там той ще остави последен тленен дъх. Семейството е крепост на нравственост, хармония, разбирателство. То е и отпор срещу миазмите на атавистичната грубост и отчуждението...
Интимната лирика на Билярска нерядко е подплатена с верни социални наблюдения. Авторката споделя своите чувства, свързани с реалностите на времето, в което живее. Тя не може да остане безучастна, защото вижда как хората страдат и се блъскат в невидимата стена на безизходна участ, както в „Децата от Дома”:
Вървяха във редичка – хванати по двама.
Със щръкнали косички и восъчни лица.
Разглеждаха света – надясно и наляво...
Но той не забеляза. Бе свикнал със това.
.....................................................................
Оглеждаха с почуда големите витрини.
Ах, пъстрите пакети, съвсем не са за тях.
Извикаха им: Бързо. Оттатък да преминем.
Отнякъде изстреляха откос, безчувствен смях.
Едно тревожно слънце. Нестройната редичка.
Витрините отрупани с вълшебните неща...
Притиснали до болка уплашени ръчички,
площада прекосяват – децата от Дома.
Творчеството на Людмила Билярска непрестанно се допълва и обогатява във времето. То и сега излъчва мъдрост и верни прозрения. Те са съчетани с преливане на национална идентичност, с корен в родното място, към една духовност - почерпена в надгранично, неполитизирано, мислещо общество.
Откриваме поезия, скрита зад градски щори, изтъкани от природни красоти и ухаещи на цветна градина след напоителен дъжд. Не крия, че с интерес чета всяко нейно стихотворение. Съзирам в стиховете й как яркото дарование може да живее в миролюбива бран със съвремието, как в сивия прах на отлитащи дни жената-жрица отново е заела мястото, отредено й от заченатия някога живот. И как не ще го отстъпи никому, защото по право й принадлежим всички ние - дишащи, скитащи, обичащи, плачещи, скърбящи...люде с надежда отварящи очи за следващото утро, които:
Ако погледнат ярките звезди
и кажат безразлично: „Ясна вечер”.
Ако затворят куфара с мечти...
И клетият щурец решат, че пречи...
Тогава тъжно ще тече денят.
Животът ще е скучен и безличен.
Ако поетите решат това...
Светът ще бъде чисто прозаичен.
„Ако поетите решат”
Права си, Людмила, но ти няма да решиш това, нали?..