ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Златко Ангелов, САЩ, писател: "България за мен е като жена, която съм заобикнал от дете"

29 август 2012

 

Запознах се със писателя Златко Ангелов на представянето на книгата му "Еротични разкази". Представянето мина твърде добре, галерия "Снежана" беше пълна с хора. Всеки любопитен, провокиран и пълен с очаквания. Публиката бе разнородна. Бях очарована от този писател със спортна фигура, излъчващ самоувереност и огромен чар. Усмихваше се и нямаше страх от въпроси от страна публиката. Представянето на книгата бе направено от Михаил Неделчев, който определи разказите като новели напоени с фино слово, новели, в които живота и смъртта се срещат. Златко Ангелов е сладкодумен разказвач. Роден е във Варна през 1946 г. Завършва медицина, след което става преподавател по анатомия във Висшия медицински институт във Варна, а от 1983 г. работи като участъков лекар в София. По-късно е журналист, сътрудничи на западни издания, работи с турското малцинство в България и пространно се занимава и пише по проблемите на СПИН. През 1992 г. Ангелов се премества да живее в Канада, където работи и завършва магистратура по медицинска социология. От 1999 живее и работи в САЩ. Автор е на мемоарната книга на английски "Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник" (Texas А&M University Press, College Station 2002; българско издание - София, септ., 2002) и на сборника с разкази и новели "Еротични спомени" (София, Сиела 2012). Това е първият му белетристичен сборник, събрал пет новели: пет имигрантски истории, написани през 2009-2011 година в Айова. Понастоящем е писател и редактор към Международната писателска програма към Университета на щата Айова.

Л.С. Кой е Златко Ангелов?

З.А.- Баща на шест деца, живеещи на различни места по света. Човек с нестихващо любопитство за всичко, сменил четири професионални поприща - медицина, журналистика, социология, литература. Обаче всички те, заедно с работните места, които съм заемал, са подчинени на лекарското ми образование и необходимостта ми да пиша. Постоянната ми цел - да бъда продуктивен. Най-високото придобито умение, което ценя у хората и себе си - професионализъм. Влюбен съм в жена си, децата и внуците си. С благодарност в сърцето си съм към всички хора, които са ми помагали, дори и те да не подозират. Светът е тъжно място, изпъстрено с щастливи личности, които го движат напред.

Л.С. Като гражданин на света имаш ли любимо място под небето или се чувстваш добре където и да си?
З.А. - Там, където съм, става мое любимо място; но правя своя избор много внимателно. На всяко ново място създаваме дом - където живеем с жена ми и където децата ни идват - и той става моето любимо място. Но ако става дума къде е рая на земята - за мен, той е остров Кауаи, от групата Хавайски острови.

Л.С. Как се раждат книгите ти?
 З.А. - В обикновеното положение на всяко бебе в майка му: с главата напред! Но родилни мъки няма. Най-важно е зачатието - когато ми хареса някоя идея за сюжет, я нося определено време в себе си, за да почувствам, че може да бъде интересна и да има драматичен завършек. В един момент ми хрумва заглавието и малко след това се появява и началната фраза. Оттам нататък пиша системно, поред, всеки ден, като се старая написаното да бъде окончателно. Всеки следващ ден чета написаното до момента, поправям думи и фрази и продължавам. За романа, който пиша сега, си направих подробен план преди да започна, но той търпи изменения в хода на работата.
Л.С. „Тези пет истории не са спомени за неща, които съм преживял. Те са моя измислица. Една красива и трагична измислица.” – така определяш твоите истории в книгата. Разказите ти звучат доста убедително и не като съвсем измислица. Как си съумял да постигнеш този ефект и това ли целеше, когато пишеше прозата си?
З.А. - Как съм съумял не знам. Да разберат това е работа на критиците, един вид на изчезване в България. Сигурен съм, че компактността на стила ми се дължи на журналистическия ми опит: там излишества не се търпят. Но съм целял точно това: историите да изглеждат на читателите като че ли са се случили в живота с някого или със самите тях. Но не и с мен! Странна ми е презумпцията, която чувам от много читатели, че, ако историите се бяха случили с мен, това сякаш би повишило тяхната достоверност. Напротив, най-добра е онази белетристика, при която читателите неусетно се отъждествят с героите и действието. 
Л.С. Как избра заглавието на книгата си?
 
З.А.- Дойде ми внезапно в главата, така както ми идва заглавието на всяка отделна история. Появи се и повече не се промени. И двете думи носят силен емоционален товар и служат за свързваща нишка между сюжетите на петте новели. Също така ми хрумна, че всяка новела трябва да има заглавие, в което поне една дума да е свързана с любовта и секса. "Импровизациите по тема на Мураками" прави изключение, но там секси е името на Мураками.

Л.С. Пишеш разкази по една тема табу при това пишеш дълбоко, емоционално и страстно...Според теб българският читател готов ли е за това предизвикателство?
З.А.- Коя тема е табу? За мен такива няма. Никоя човешка проява не трябва да бъде табу. Ако българският читател отъждествява еротиката с порнографията, това си е негов проблем - не мой. Еротиката е задължителен елемент на любовта, наглед най-привлекателния, но всъщност най-безотговорния. Мен ме интересува човешката отговорност, която забравяме, когато се поддаваме на сексуалните си щения.

Л.С. Сравняват те с Набоков и Мопасан, това не те ли плаши или може би това е силен стимул за твореца в теб?
З.А.- Нищо не ме плаши, освен онзи момент - той вероятно се задава някъде на хоризонта - в който паметта или телесната ми енергия, засега неизчерпаема, може да ми изневери. Сравненията с други писатели, колкото и да изглеждат ласкателни, са предизвикателство за читателите ми, не за мен. Аз мога да пиша само като себе си, а как изглежда на другите е резултат на техните вкусове, въображение и култура.  
Л.С. В очите на жената ти съзираш прозорец, прозорец зад който винаги има нещо затъмнено и загадъчно, нещо тайнствено и невъзможно да се предвиди... Очите на любимата жена също ли са такива? Или за теб те са позната стая, в която се чувстваш щастлив и свободен?
З.А. - Жените са по-добрия пол, дори бих казал, те са по-важния пол. Доминирането на мъжете по физически и фалически начин, което характеризира историята на християнството, е резултат на неуспешния опит на мъжа да достигне жената по много неща. Ние се напъваме да изглеждаме господари на света и на жените, но, ако можехме да се погледнем отстрани, щяхме да видим колко това е гротескно. Аз виждам своята истинска роля в това да познавам по-добре жените, които срещам, за да знам как по-добре да проявя любовта и уважението си към тях. Очите им наистина са единствения прозорец, но той не е никога широко отворен, дори и когато те гледат в упор. И зад него нещата са променливи. Тази непостоянност е голямата загадка, която не престава да ме интригува. 
 Л.С. България присъства в книгата ти.  Изкушавам се да попитам - в каква степен ти липсва България? Или за теб тя е част само от миналото, което по някакъв начин е белязало живота ти?
З.A.- България за мен е като жена, която съм заобикнал от дете, без да я познавам. Всичко, което мисля и съм казвал за любовта, се отнася и за нея.Тя ме отхвърли по средата на живота ми и любовта ми към нея продължава да бъде несподелена. Но тя не е само част от миналото ми; най-дълбоката ми, непроменимата ми същност е българска, колкото и в течение на живота си да се отдалечавам от България. Езикът, на който се изразявам най-точно, е българския. Противно на Набоков, аз ще пиша само на български и ще се смятам винаги български писател, който трябва да бъде превеждан на други езици. 
Л.С. Работиш ли по нещо ново и ако „да” какво е то?
З.А.- Пиша роман. Най-голямата трудност в този проект е да обуздавам нетърпението си. Един разказ се пише в обозримо време, както календарно, така и по отношение на сигурността, че знам кога и как историята ще завърши. Романът е нещо необозримо: започваш го и не знаеш нито кога, нито как ще завърши. Това обстоятелство обаче е дразнител, който постоянно ми напомня, че имам несвършена работа и това ме връща към компютъра. Каквото и да е, романът е за едно българско семейство, което преживява по свой начин драматизма на комунистическия период, емиграцията и завръщането.
 
Л.С. Любовта за теб е…
З.А. - Път към щастието, по който повечето хора никога не се научават да вървят. 
 
Л.С. Пожелай нещо на българския емигрант, на онзи в Испания или далечна Канада
З.А. - Пожеланието ми е мисълта за България да не отвлича вниманието на емигранта, който трябва да се съсредоточи върху интегрирането и успеха си на новото място. Когато се приспособих и заживях като американец, с чувството, че отново съм зрял и нормален гражданин, България сама се върна в паметта и в душата ми.
Л.С. А какво би казал на онези твои читатели, които са в Родината си?
З.А- Любовта, осъзната и употребена с отговорност, е страхотно оръжие срещу всякакви социални болки. Обичайте първо себе си, за да дадете любов и на близките си хора. Любовта създава самочувствие, а самочувствието прави човека свободен.
интервюто осъществи:
Лили Спасова, ст.експерт, ДАБЧ