ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Ива Африканова, Сан Диего: „Ще оцелеем като съхраняваме и умножаваме нашата култура”

17 април 2012

 

Ива Африканова e родена в гр. Бяла Слатина. Завършва специалност Биотехнологии в Биологически Факултет на Софийския университет и по-късно получава научна степен доктор по философия в Италия. През 1998 г. заминава за САЩ като стипендиант в Харвардския Университет. Осъществява изследователска дейност в областта на биологическите науки. Пише стихове, есета и миниатюри от ученическите си години. Била е участник в Литературния клуб на Софийския Университет. Участва в учредяването на Литературния клуб в Сан Диего към Фондация “Васил Левски”. Има публикувани стихове във в-к “България Сега” и електронните издания “Литературен свят” и “Книги News”.
 
С Ива АФРИКАНОВА разговаря Георги НИКОЛОВ
 
Госпожо Африканова, кои предпоставки – житейски и лични – създадоха поета във Вас? И защо именно лирика? Защо не проза, защо не - есеистика?
 
Не смятам, че е имало някакви специални предпоставки. Аз обичах литературата, пишех с удоволствие всички творчески есета и анализи в училище. Преподавателите ми по литература бяха доволни и се отнасяха с много уважение към мен. Започнах да пиша стихове като ученичка, може би 11-12 годишна и бяха предимно подражание на това, което съм прочела от български поети. Спомням си, че в едно имаше нещо като “роден край, не ще те никому дадем”. Моя близка, дъщеря на детския писател Георги Авгарски, след като й дадох да го прочете, ми каза: “Ами кой ще ти го вземе?” Веднага разбрах критиката й и потънах от срам. Краткият отговор е, няма предпоставки, просто така. 
 
Защо именно лирика, а не проза?
 
Пиша лирика, защото може много синтетично да се изрази чувство и мисъл с думи, метафори, картини и е по-лесно. Ако имах време бих писала есета, непременно. Прозата е сериозно занимание. Тя изисква дарба, професионализьм и много работа. Аз имам и сериозна научна работа, която не ми позволява сега да пиша проза.
 
Лесно ли е да си творец в чужбина? Спомага ли за творчеството Ви присъствието на диаспората?
 
След като дойдох в САЩ имаше седем години, в които не пишех. Имаше моменти, в които си мислех, че не мога да пиша повече. Писането на поезия, поне за мен, започва в момента, в който осезаемо ставаш част от цялото. Поезията идва от Бога, за прозата е необходим и човешки труд. Това, че открихме в Сан Диего литературен клуб, ме върна към литературата и ми помага.
 
Кои основни теми Ви вълнуват и какво главно искате да споделите с Вашите читатели? Кои теми Ви отблъскват и никога не бихте ги разработили?
 
Интересува ме човекът с всичките му проблеми и затова пиша. Не мога да пиша патриотични стихове. С това не искам да кажа, че не обичам родината си и не уважавам традициите и културата ни, напротив. Но смятам, че не бива да пречи да се отнасяме с интерес и уважение към другите хора, от други страни, които са различни от нас. Патриотизмът днес има други измерения.
 
Пишете ли лесно, или стихът трябва дълго да „отлежава” в съзнанието Ви и в емоционалната Ви същност? Подготвяте ли вече книга за печат?
 
Пиша лесно. Както казах, имам нужда само от тези моменти на спокойствие и вглъбяване, когато ставаш част от цялото. Затова поезията е момент на катарзис и на чуване на Бога. После препрочитам, поправям, съкращавам и така във времето от някои стихотворения остава само строфа. Понякога всичко остава без поправки. Отлагам издаването на книга за по-късен етап от време...
 
Делите ли читателите на български и... други? Какви предпочитания има според Вас читателят на ХХІ Век?
 
Разбира се, че не ги деля. Аз пиша за проблемите на хората, за тяхната психология, а те навсякъде са еднакви. Не знам какви са предпочитанията на читателите на 21 век, смятам че са по-взискателни от предшествениците си, по-отегчени, по-трудни за четенето на поезия.
 
Имате ли поглед върху съвременната българска литература? Какво е нейното състояние според Вас? Излиза ли от рамките на понятието „регионална”?
 
Да, но погледът ми е ограничен, поради това че не се занимавам 10 часа на ден с литература. Смятам, че съвременната българската литература е доста разнообразна, но не се дава гласност на това разнообразие и то не се счита за богатсво. А именно от него може читателят да отдели това, което ще се чете не само сега.
 
Какви са основните, глобални теми в съвременната литература на САЩ? От какво могат да се поучат авторите в България? И колкото и наивно да звучи: двете литератури имат ли общи допирни точки?
 
Това е много труден въпрос, за човек като мен, който, както казах, не се занимава с литература по 50 часа на седмица...
 
Кои са любимите Ви американски поети и кои – българските? Има ли автори, от творчеството на които сте се учили и сте черпили вдъхновение?
 
Отговорът предполага обобщаване или ограничаване. И двете са свързани с надценяване или подценяване на авторите, което обезсмисля същността на любим автор. Черпила съм вдъхновение от Ники Джовани, Емили Дикинсън, Алда Мерини, Петя Дубарова, Вапцаров, Дебелянов, Ботев разбира се, Борис Христов, много са. Наскоро чух стихове на режисьора Бойко Богданов, които ми харесаха.
 
Как си представяте след време книгата на Вашия живот?
 
Не мисля за такава книга.
 
Какво послание ще отправите към своите сънародници?
 
Да четат поезия и да се грижат за дарбите си.
 
Каква бихте искали да видите България при следващото си посещение?
 
В последните пет години България изглежда все по-добре. Дори последния път като се връщах, почти не забелязах разликата, която през 90-те години беше смазваща. Живеем в свят, който става все по-отворен. Оцеляването ни няма да се дължи на това да не позволяваме на другите да идват и предлагат културата си при нас, а на това да съхраняваме и умножаваме нашата култура. Това, което Вие правите. Затова се съгласих да отговоря на въпросите . Заради труда на хора като Вас, които събират парче по парче България, разпиляна по цял свят.