ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Мария Стайкова: Научих, че трябва да "товарим" обичаните хора с оптимизъм и да празнуваме повече

07 февруари 2012

В края на 2011 г. Държавната агенция за българите в чужбина издаде книгата "Австралия – България: по-малко непознати“ на Мария  Стайкова – една интересна среща с Австралия и с авторката, биохимик имунолог по професия.

Книгата е второ преработено и допълнено издание на "Австралия – България: взаимно непознати“, излязла през 2000 г.

Коя е Мария Стайкова? Родена е в Пловдив. Завършва биохимия в СУ "Св Кл. Охридски” и защитава дисертация върху промени в хроматина на имунокомпетентни клетки.
Специализира при проф М. Зембала в Краков, във Вайцмановия институт в Реховот и при проф Х. Векерле в Макс-Планк Института по неврология в Мюнхен. От 1993 г. работи в Института за медицински изследвания "Джон Къртън” и Групата по невроимунология в Канбера, Австралия. Тя е един от световно признатите специалисти в областта на автоимунните заболявания на централната нервна система и по-специално - миграция на Т лимфобласти през кръвомозъчната бариера. Автор e на множество статии и студии, участва в научни форуми и получава престижни награди. Рецензент е на статии и проекти в областта на множествената склероза. Секретар на Дружество „Родина”, Канбера.
 
- В предговора на книгата си пишете, че зад нейното създаване стоят писма от Австралия. Наистина ли е така? Много ли писма написахте от Австралия?
- Аз съм от поколението, което пишеше с писалка и имаше час по краснопис. Обичам да пиша писма!  Обичам да получавам писма, да гледам марките, да реша дали да отворя плика с ножа с кехлибарената дръжка или този с дърворезба, да чета писмата, да ги препрочитам... Удоволствие, което е невъзможно с компютър с мишка.
Обичам да заспивам с книга...  И не мога да си представя да се унасям в сън и до мен да е баба Вася с лаптоп.
Човек да не повярва, че работя в институт с три Нобелови лауреата, с апарати - последна дума на техниката и че през 2010 година организирах първата в Австралия изложба, посветена на 70-годишнината на електронния дигитален компютър – на изобретението на проф Джон Атанасов и инж. Клифърд Бери.
 
- Вашата книга създава на места впечатление наистина за епистоларен жанр, на други за пътепис, на трети за нещо като дневник. Вие самата как точно я определяте?
- Като “малка книга с много снимки”. Опитах се да дам кратка история на държавата-континент и на българското присъствие тук;  да разкажа за пролетта и птиците, изумителната биология на двуутробните животни, небе и плажове, изкуство, спорт и наука.
В текста има над 400 имена, написани в оригинал и фонетично (с кирилица) и желанието ми бе да улесня новодошлите българи как се произнасят тези имена. На два пъти преживях откриването на Австралия – когато аз дойдох и когато мама Ралица дойде. Много от нас трябва да вземат побелелите си родители...  Книгата е писана и с мисъл за тези, които няма да ходят на работа и няма да се пресадят.
 
- В цялата книга прави впечатление много прятното чувство за хумор, с което гледате на света изобщо. Това част от характера ли Ви е или е нещо, на което се научихте с времето?
- Татко – художникът Анастас Стайков, бе душа на всяка компания, а батко – художникът Петър Стайков, никога не разказваше готови вицове, той правеше виц в момента, от ситуацията. Мисля, че чувството за смешното в живота се засилва през годините.  На 20 се обличаме в строго черно, а по пенсия – в радостно оранжево.
 
- Още от самото начало прави впечатление и лекотата, с която разказвате за първите си дни и дори месеци в Австралия – няма драми, няма пасажи с описания за трудностите в друга страна. Така ли беше наистина?
- Не! Но кой няма трудни моменти, в които вие от мъка, безпомощност, яд...  От друга страна, това, което за един човек е “ужасно напрежение”, за друг е “нормално ежедневие”.  Болка, стрес и умора се мерят на индивидуални везни и съм благодарна на родолюбивите общественици в моя род за гена на логика и работоспособност.
Това, което научих, е че трябва да “товарим” обичаните хора с оптимизъм и да празнуваме повече; че празникът не го правят яденето и пиенето, а разговорите, нещо прочетено, изпято, изтанцувано;  нещото, което ще помниш и разкажеш.

- На едно място в книгата си пишете: "Не дойдох в Австралия нито по политически, нито по икономически причини. Дойдох за научна работа“. Колко още приблизително българи има в Австралия, които биха казали същото за себе си?
- Голямата част от дошлите през 90-те на XX са програмисти и математици, т.е. компютърни специалисти, които най-много са се търсили.
 
- Колко български дружества има в момента в Австралия? Има ли важно събитие, организирано от някое от тях, което предстои в някоя точка от страната?
- Български дружества има във всички големи градове на Австралия – Аделаида, Брисбън, Канбера, Мелбърн, Пърт, Сидни.  Има радиопредавания, църковни служби, библиотеки, спортни отбори, танцови и певчески състави.  Направеното от тези българи е на доброволни начала, след умората от ден на работа и на друг език.
В средата на февруари свършва голямата лятна ваканция (ние сме от другата страна на екватора) и децата – нашата усмивка, ще тръгнат на училище, а в неделните дни – и на българско училище.
Тук учителите подготвят специални програми, различни от тези в България, защото децата растат с друга информация и го няма българското мислене и ценностна система. В една група могат да са деца на възраст от 5 до 11 години, в зависимост от това дали е имало баба, дядо и родители, които да са ги научили на буквите и да четат, или само да говорят български. Това ми напомня за училището на татко в Смолян, в началото на XX век, когато всички ученици били в една стая и, ако учителят те сложи на другата редица, значи си минал в по-горен клас. Нека пожелаем: “На добър час!” на българските деца в Австралия и на техните чудесни учители!
 
- Носител сте на орден "Иван Вазов”. Какви други награди имате?
- Орден "Иван Вазов“ получих през 2009 г. за скромните усилия по популяризиране и защита на България. През 2004 г. бях наградена като рецензент на статии, изпратени за публикуване в списанието Journal of Neuroimmunology. Биографията ми е включена в изданието Marquis Who’s Who in the World, 2012.
 
- Коя Ви е любимата австралийска поговорка?
- “Можеш да заведеш коня до вода, но не можеш да го накараш да пие”.
 
- Коя Ви е любимата българска поговорка?
- “Не съм вчерашен”.
 
Публикува се по: „Градското списание”
http://www.urban-mag.com/bg/article/2156

 

  

Споделено от Австралия: След премиерата… 
Уважаеми г-н Иванов,
След книгата “Австралия – България: по-малко непознати”, видеото от нейното представяне в Огледалната зала на Софийския университет също прелетя 20 000 км и е в ръцете ми! 
 Гледам го, обяснявам на съпруга си кой говори, превеждам какво казва...
 Благодаря Ви, че сте присъствали и че сте представили това ново издание на Агенцията!
 Думите на г-н Орбецов, доц Цанева и проф Златева ме уверяват, че книгата е постигнала целта си - запознава с българите, които са дошли на южния континент преди 100 години и са се утвърдили, както и с българите, които сега работят, утвърждават се и държат децата да познават и Австралия, и България.
 Изпратих в Мелбърн, Брисбън, Пърт, Сидни и Аделаида първите 20 броя (любезно донесени от новия ни консул). Пишат ми, че имало опашки за четене, че организирали да се носят екземпляри от пътуващи българи, за да ги поднесат на почетни членове на дружествата, на училища, библиотеки, радиостанции, официални лица...
 Тук сезонът на летните отпуски и ваканции започна.
Така, че през новата година ще получите повече мнения от Австралия за ползата от това двуезично издание и за прекрасната инициатива на Агенцията – да издава и разпространява проучвания за българите по света.
 Благодаря сърдечно на Агенцията за българите в чужбина, на Вас и на г-жа Иванка Славчева, която пое голямата работа, за да се стигнe до такъв чудесен резултат!
 Желая леко и успешно начало на новата високосна 2012 година!
 Мария Стайкова
 Maria Staykova
(PhD in Biochemistry and Visiting Fellow at JCSMR, ANU)
maria.staykova@anu.edu.au