СРЕЩИ

Проф. Пламен Павлов. Васил Левски

19 февруари 2018

Въпросът за появата на името „Левски“ винаги е будел интерес – още от времето, когато Васил Иванов Кунчев / дякон Игнатий се превръща в революционер. В свидетелства на съвременници, както и в по-късни спомени, съществуват различни версии: че му е дадено в Първата българска легия през 1862 г., както и че това е станало по време на учителстването му в с. Еникьой в Северна Добруджа през 1867-а или пък във Втората българска легия през 1868 г. Съществуват и „нестандартни“ версии, вкл. че е получил това име в Карлово още в детските си години.
Иван Унджиев, най-добрият биограф на Апостола, отбелязва: „Левски получава историческото си име през Първата легия в Белград и негов кръстник ще е по всяка вероятност Раковски. До такова заключение идваме, имайки предвид първото, най-ранно писмо на Левски, което той пише през 1866 г. и в което се подписва Д. И. Левъскьй. Самият факт, че той се подписва с това име още през 1866 г. оборва твърдението, че името му е дадено през 1867 г. /…/ Колкото се отнася до това, кой пръв му дава това име, то със сигурност можем да заключим, че Раковски ще да е бил виновникът за прозвището на Левски, за да си позволява последният да се подпише в писмото си с него. Ако то беше име, изникнало от интимния кръг на другарската среда, той едва ли би се подписал с него в споменатото писмо до своя учител, когото уважава и пред когото благоговее. Очевидно той е горд с новото си име и го изтъква пред своя учител, за да му припомни по-сигурно за себе си, като загатва с това и за един общ спомен от недалечното минало. От самия пък подпис личи, че за Левски новото му име не е улегнало още, та то се отличава в своята ортография от оня подпис, който намираме в цялата по-сетнешна негова кореспонденция – Львскiй. При това прозвището следва инициалите на неговото духовно име Д./якон/ И./гнатий/. Едва по-късно, след 1867 г., когато той става известен на емиграцията, това име се наложи и доби гражданственост.“

Проф. Божидар Манов. Опасна ерозия на стойностите лакомо ръфа ежедневието ни

12 февруари 2018

Сп. „Кино“: Всъщност кога се появи интересът ти към киното? И как реши да се преквалифицираш?
Б. М. Пак по онова време, през 60-те години, всяка седмица в аудитория 65 на Софийския университет вървеше вечерна кинолектория с класически или съвременни филми, които по ред причини не се показваха в кината. Там се заразих с бацила на киното като осмислен интерес. Иначе още като деца цялата махленска тумба около стария „Майчин дом“ обикаляхме близките кина: „Освобождение“, „Асен Златаров“, „Цанко Церковски“, „Отдих и култура“, „Севастопол“, „Македония“, понякога и до „Димитър Благоев“, „Москва“, „Млада гвардия“, „Култура“, „Славейков“. За мнозина тези названия днес не говорят нищо, но няма място да обяснявам как билетът от 15 стотинки бе заветна радост, за да влезеш на „Фанфан лалето“,„Граф Монте Кристо“, „Бродяга“, „Годзила“ или „Кангасейро“. А вътре в салона миризмата на подово масло, преспите от слънчогледови люспи между редовете, подскачащото изображение от лепеното копие, пропадащият звук, целуващите се двойки на последния ред – всичко това бе част от магията на киното, която завладява детското сърце завинаги. По-късно в т.нар. студийни кина „Левски“ и „Витоша“ се показваха редица „трудни филми“, които събираха отбрана публика, а дискусиите след прожекциите понякога бяха истинска трибуна на свободомислието. Помня разговора за шедьовъра на Тарковски „Андрей Рубльов“ и пламенното слово на Боян Папазов. Днес мол-поколението има свои екранни изкушения, със смартфони и таблети в джоба няма как да разбере тези редове, но не е и необходимо. Спиралата на еволюцията знае своята траектория и не можем да я променим – когато трябва, сама ще се пресуче като двойната спирала на някакво ново медийно ДНК.
А за преквалификацията ми конкретен виновник е т.нар. двегодишен Киноуниверситет в бившето кино „Дружба“ (сега „Одеон“), който се водеше от филмовия историк Александър Александров. Гледахме систематизирано цялата световна класика. Четирите семестъра завършваха със сериозни изпити и тогава започнах да чета възможните малобройни книги, на първо място дебелата „История на киноизкуството“ на Жорж Садул. И усетих сладостта от докосването до голямото вечно кино, което времето е пресяло и оставило безспорни шедьоври във филмотечните фондове.

Режисьорът Стефан Командарев: Успехът на един филм не се ражда от нищото

24 януари 2018

– Как стигнахте до Кан, господин Командарев?
– Би трябвало да кажа чрез „Посоки“. Всъщност ние рискувахме и изпратихме на седми януари в Кан съвсем груб монтаж на филма, но пък реших­ме, че няма какво да губим. Реално снимките приключиха в края на миналата година, до края на декември с Нина Алтънпармакова успяхме да монтираме много бързо, така че преди Коледа имахме първия вариант. Веднага след Нова година го пипнахме още малко и на 7 януари го засилихме – с работната картина, с работния звук, без никакви корекции с идеята да става каквото ще. Пуснахме го и за официалната селекция, както и за Петнайседневката на режисьорите в паралелната програма. Седмици след това получихме доста окуражителен имейл – неофициален. От паралелната програма ни съобщиха, че много са харесали филма и април месец може да се случат добри неща...