Здравка Владова-Момчева. Отдалечена връзка
Здравка Владова-Момчева. Отдалечена връзка Часовникът звъни с нежна електронна настойчивост. Шест часа. Събуждане в кутия. Така се струва на Рая сутринта, глазирана от замръзналия дъжд. Всичко в тази страна и изглежда като в стъклена мъгла – начупени лица, унили дрехи, мирис на „Макдоналдс“. Транссексуалната двойка от съседния апартамент крещи в неразбираем двуглас, а сляпото куче на стареца отсреща препикава улицата с виновно, инвалидно изражение. Понеделник е. Почивният и ден. Трябва да прескочи до обществената пералня. Да натъпче дрехите си в комуналния никелов барабан и да се прави че разбира акцентите, кихащи към нея от четирите посоки на света. После незабележимо да открадне своя миг спокойствие, сгушила вежди под безформената шапка – чорап, нахлузена на главата и като плетен абажур – временна защита срещу погледите на минувачите. Може ли някой да я познае? Кварталът не е голям. Изтрезняването на обитателите му след неделя нарива на улицата всички отпадъци от отлетелия уикенд. Вестници на парцали, парцали от бивши дрехи след стотна употреба и хора - парцали – наритани от съдбите си сред кофи за смет. Тротоарът, стъпкан парцал, е постелката на обречените. Добре, че нагоре е само небе, та душите им да излитат и да се връщат обратно наркотично свободни от скучната обща нормалност.
