Здравка Владова-Момчева. Другото име на Истанбул
Спиралата на металното стълбище се вие нагоре като изковано възклицание. Сякаш стъпвам върху клавиши, които откънтяват вълнението ми в извисена тоналност. Преливам в нетърпение да срещна света с детинския егоизъм на прогледнал слепец, без да знам как да назова Творението – само образи, цветове и осезание, от първото, нажежено в сумрака на очакването, стъпало, чак до палещата слънчева зеница в безначалния и безкраен поглед на Бог. Може да изгоря или да оживея. Какво значение има, когато само след секунди, няма да бъда същата? Сама ще изпреваря себе си, смирената там, в равното, обузданата в учтивостта и правилата, обучената в умението да се смалява, човешка точка, след която няма как да се продължа, понеже точките слагат край на всякакъв смисъл. С цялото си същество усещам, че единственото спасение е да се превърна и извися във възклицание. В моя случай – кованото възклицание на стълбищната спирала в железния шедьовър, църквата „Свети Стефан“ в Истанбул.
