Здравка Владова-Момчева. Време безвремно
Тези дни между Коледа и Нова година, това безкрайно, лениво преливане на един празник в друг, преситеното смълчаване на тълпите под изкуствените светлини на града, уморените продавачи в магазините, вечните кибици пред кафенетата с техните задръстени витринни погледи, простолюдието, накълбено сред оредяващите намалени стоки в супермаркета, местната аристокрация с вроденото си омаловажаване на всичко случващо се наоколо… и аз… най-сетне себе си, макар и сянка, мярнала се по мократа плесен на Темза, мислено тържествуваща от шанса да си принадлежи макар и за няколко часа, в това време безвремно между Коледа и Нова година. Умея да се наслаждавам на безвремието. То е аморфна субстанция – хапка, глътка, мирис, звук, гледка, вдишване и издишване, дума, мисъл, поглед или човек в абсолютния миг, преминаващ през мен като Бог. Сътворение, погледнато отстрани.
